Сразени ангели

— Хенд е бивш кейрфорец.

— Не му личи. — Тя отново дръпна от пурата. — А и от къде на къде? Те всичките изглеждат като нормални хора, докато не дойде време за молитва. Знаете ли, въпреки всички гадости, които струпват на Кемп… — тя се поколеба и се огледа подозрително. На Санкция IV човек винаги се оглежда за политкомисар, преди да каже нещо важно. — Той поне вярва в това, което върши. Четох, че ги прогонил от Индигоград, преди да започне блокадата.

— И добре е направил — кимна Дьопре. — Маниак като него няма да търпи конкуренция.

— Говорят, че квелизмът е същата стока. Никаква религия.

Изхъмках.

— Ей — Шнайдер се намести между нас. — И аз зная нещичко по въпроса. Какво казваше Квел? „Плюй в лицето на тираничния Господ Бог, ако този шибаняк посмее да ти поиска сметка.“ Нещо такова, нали?

— Кемп не е никакъв квелист — намеси се Оле Хансен, опрян с гръб на перилата. Той ме погледна въпросително. — Нали, Ковач?

— Въпросът е спорен. Кемп заимства доста от квелизма. — Взех мундщука на наргилето и го захапах. Димът удари в дробовете като студен вятър. Закашлях се и изплюх мундщука. — А и цитатът ти е боклук. Неоквелистка измишльотина.

Това предизвика малка буря.

— О, я стига…

— Какво?

— Казала го е на смъртно легло, за Бога!

— Шнайдер, тя никога не е умирала.

— Ето това — вдигна пръст Дьопре — наричам истинска вяра.

— Добре де, никой от нас не я е виждал да умира. Просто е изчезнала. Човек не произнася речи на смъртното си легло, след като не е умрял.

— Може да е било прощално слово.

— Прощално, предсмъртно — глупости! — надигнах се. Ако искате цитати, ще ви засипя с тях.

— Дааа!

— Хайдеее!

Те се отдръпнаха да ми направят място.

Изкашлях се.

— „Няма на кого да давам сметка…“ — е казала тя. Това е от „Дневник на кампанията“, не някакви глупости, уж изречени на предсмъртния одър. Малко преди това отстъпили от Милспорт, косени от техните микробомбардировачи, а правителството на Харланов свят дънело ефира със закани, че скоро Господ Бог ще я призове, за да й поиска сметка. А тя отвърнала: „Няма на кого да давам сметка, най-малкото на Господ Бог. Като всички тирани и той не заслужава дори слюнката, която ще изгубя, за да му отговарям. Сделката, която сключих с него, е безкрайно простичка — аз няма да му търся сметка и той ще ми отвърне със същото.“ Точно това са й думите.

Ръкоплясканията им бяха като плясък на птичи криле.

Огледах лицата им, търсейки ирония и насмешка. За Хансен речта ми изглежда значеше нещо. Имаше замислен вид, захапал лулата. Шнайдер пляскаше и подсвиркваше, но очевидно се наслаждаваше на шоуто. Крюкшенк ми мяташе подканящи погледи. Лицето на Дьопре оставаше неразгадаемо.

— Кажи някое стихотворение — рече той тихо.

— Да! — подкрепи го Шнайдер. — Искаме военна балада.

Кой знае защо изведнъж си спомних площадката за разходки на орбиталната болница. Луманако, Куок и Мунхарто, събрани около мен, с превързани рани. Никой от тях не ме винеше. Законът на вълчата глутница.

— Никога не съм изучавал поезията й — излъгах и се облегнах на перилата, за да скрия лицето си. Пожарищата на далечния полуостров вече гаснеха. Погледах ги известно време и преместих поглед към въгленчето на пурата в ръката ми.

— Този квелизъм май пуска доста дълбоки корени — пошушна ми в ухото Крюкшенк, която незабелязано бе застанала до мен. — Сериозно ли си от Харланов свят?

— Сериозно. Защо питаш?

— Просто така.

— Крюкшенк, тя е била смахната. Вероятно е причинила повече истинска смърт, отколкото всички войници на Протектората, взети заедно.

— Впечатляващо.

Погледнах я и не можах да сдържа усмивката си.

— Ох, Крюкшенк, Крюкшенк.

— Какво?

— Някой ден ще си спомниш за този разговор. Някой ден, след сто и петдесет години, когато дойдеш на моя акъл.

— Сигурно си прав, старче.

Поклатих отново глава, но не можах да прогоня усмивката си.

— Твоя работа.

— Ами да. Правя каквото си искам, откакто се помня. По-точно от единадесетгодишна възраст.

— Божичко, че това са цели десет години!

— Ковач, аз съм на двайсет и две. От пет години съм в армията, от три — в стратегическия резерв. Завърших десантната школа девета по успех. От общо осемдесет курсанти. Имам седми боен разряд. Ефрейторски пагони на деветнадесет, сержант на двайсет и две.

— Убита на двайсет и две — допълних, малко по-рязко, отколкото възнамерявах. Тя ме стрелна с поглед.

— Ама и ти си в отвратително настроение. Да, убита на двайсет и две. Но сега съм обратно в играта, както всички други наоколо. Вече съм голямо момиче, Ковач, тъй че престани да се държиш, сякаш съм ти по-малката сестричка.

— Както наредиш, голямо момиче.

— Одеве видях, че ме гледаш. Та какво ще кажеш, старче? Да го направим ли, преди радиацията да ни е изсмукала докрай? Да сграбчим момента?

Спомени от един друг бряг се гонеха в главата ми, от девствен пясък и Таня Вардани, седнала в скута ми.

— Не зная, Крюкшенк. Не съм убеден, че времето и мястото са подходящи.

— Вратата май те изплаши, а?

— Това имах предвид.

Тя махна с ръка.

— Както и да е. Как мислиш, Вардани ще успее ли да я отвори?

— Веднъж вече го е направила.