Сразени ангели

— Да, но сега прилича на истинска развалина.

— Заради лагера е, Крюкшенк. Не ти препоръчвам да го пробваш.

— Нямам намерение, старче. Ние не служим в лагерите. Това е работа на правителството. Пращат само местни.

— Нищо не знаеш, Крюкшенк.

— Може, но пък съм чувала какво говорят за Клина на Карера. Ритуални екзекуции на затворници. Гадна работа по всички стандарти. — Тя се обърна настрани. Виждах само тъмния й профил. Усещах, че губя контрол над разговора и това никак не ми се нравеше. Наведох се към нея.

— Прощавай.

— Остави. — Тя се отдръпна леко от мен.

— Не, наистина. Съжалявам. Това място ме убива.

Неохотна усмивка на устните й.

— Говоря сериозно. Мен са ме убивали много повече пъти — поклатих глава. — Просто никога досега не съм умирал толкова дълго.

— Сигурно. А и точиш лиги по археоложката. Нали?

— Толкова ли си личи?

— Сега вече да. — Тя разгледа пурата, угаси я и я прибра в джоба на ризата. — Не те виня. Тя е умна и запалена по ужасно интересни неща, които едва ли са истина. Загадъчна жена. Разбирам защо те привлича. — Тя ме погледна. — Изненадах ли те?

— Аха.

— Може да съм малка, ама ги виждам нещата. Това, за което сме дошли, може да преобърне целия свят. Нали разбираш за какво говоря?

— Да.

— Хубаво, защото каквото и да правим оттук нататък, надзърнем ли веднъж през онази врата, нищо вече няма да е същото за нас. До края на дните ни. — Тя не сваляше поглед от мен. — Малко е странно, да знаеш. Чувствам се, както когато умрях. Не зная дали трябва да ме е страх. Не, човече, направо го очаквам с нетърпение. Не мога да изтрая да видя какво има от другата страна.

Някакво топло чувство изпълваше пространството между нас. Чувство, което се хранеше от думите й и от израза на лицето й. Тя се усмихна, съвсем мимолетно този път, сетне се обърна настрани.

— Ще се видим пак, Ковач — чух гласа й.

Изпратих я с поглед, докато се отдалечаваше по палубата към другите.

Чудесно се справи, Ковач. Не можеше ли да си малко по-деликатен?

Такива са обстоятелствата. Аз умирам.

Всички умирате, Ковач.

Траулерът се люшна над вълните и отзад мрежата изскърца. Спомних си за зловещия й „улов“. Метнах пурата зад борда и закрачих към каюткомпанията.

— Ей, Ковач? — повика ме Шнайдер, който идваше от другата страна. — Къде се губиш бе, човек?

— Зовът на природата — отвърнах и влязох в тясното помещение. Вътре цареше почти непрогледен мрак, наложи се да премина на нощно виждане. Дори така едва различавах отделни детайли — желязно легло, закачено на стената, рафтове, бюро. Прекосих с три крачки каюткомпанията и се подпрях на бюрото. Затворих очи и оставих на светлината да се блъска зад спуснатите ми клепачи. Каквото и да бяха сложили в наргилето, сега се виеше в ума ми като змия.

„Гледай тук, Клинов вълк. Знаеш ли какво е това? Виждаш ли как се събира реколтата?“

„Разкарай се от главата ми, Семетайр.“

„Грешиш. Аз не съм шарлатанин и Семетайр е само едно от стотиците имена…“

„Каквото и да си, плачеш за куршум в лицето.“

„Но ти ме доведе тук.“

„Не мисля.“

Видях череп, увиснал под неестествен ъгъл в мрежата. Сардонична усмивка на прояденото лице.

„Ковач-Ковач-Ковач…“

Премигнах и инфоколонката върху лявата ми ретина се задейства. Някой се движеше зад мен. Изправих се и се загледах през светлия отвор на вратата. Нещо се местеше там. Заех позиция, пристъпих напред, затаил дъх…

Извъртях се, готов да убивам.

— По дяволите, Ковач, изкара ми акъла!

Отвън стоеше Крюкшенк, опряла ръце на хълбоците. Сиянието на инфоколонката озаряваше неуверената усмивка на лицето й и разтворената й риза под маскировъчния комбинезон.

— Крюкшенк, какво за Бога, търсиш тук?

— Ами ти? Нали каза, че те призовала природата? Какво смяташе — да пикаеш върху командното табло?

— Защо си ме проследила? — не се предавах аз. — Да ми го държиш ли искаш?

— Не зная. Това ли ти харесва? Или си падаш по дигиталния секс?

Отново затворих очи. От Семетайр нямаше и следа, но змията в мен продължаваше да се усуква. Когато отворих очи, Крюкшенк все още стоеше пред мен.

— Крюкшенк, ако говориш така, накрая ще си го получиш.

Тя се ухили. Вдигна лявата си ръка и пъхна пръст в небрежно разтворената си риза. Гърдите й се показаха. Тя докосна зърното на едната и то почти незабавно набъбна.

— Харесвам ли ти, Емисарче?

Пристъпих към нея и тя мушна бедрото си между краката ми. Избутах ръката й от гърдите и я замених с моята. Прегръдката ни наподобяваше клинч на уморени борци, и двамата бяхме свели поглед към настръхналото зърно и онова, което пръстите ми вършеха с него. Усещах, че дъхът й се учестява, ръката й се плъзна надолу под колана ми. Тупнахме на леглото, оплетени в собствените си дрехи. Завивките бяха подгизнали, от удара с леглото в каютата се вдигна влажна пелена. Ухилих се, заровил лице в косата й.

— Горкият Ян.

— А? — тя се извърна и ме погледна в лицето.

— Това страшно ще го ядоса. Хвърлил ти е око още в Приземяване.