Сразени ангели

— Сигурен съм, че рано или късно щях сам да се науча. А ти? И ти ли започна така?

— О, не — той поклати глава. — На мен ми е в кръвта. На Латимер моето семейство има исторически връзки с армията. Майка ми е била полковник от латимерските междупланетни десантници. Баща й е флотски адмирал. Брат ми и сестра ми също бяха военни. — Той се усмихна и зъбите му блеснаха. — Може да се каже, че сме били възпитани от малки за тази професия.

— Но защо избра точно специалните части? Със семейство като твоето? Не бяха ли разочаровани, че няма да направиш кариера? Ако не е личен въпрос.

— Войникът си е войник — сви рамене Дьопре. — Какво значение как точно ще бъдеш убит? Поне така твърдеше майка ми.

— А твоето първо убийство?

— На Латимер — той се засмя, погълнат от спомена. — Бях почти на твоята възраст. Беше по време на Сурфиерските размирици. Пратиха ме с един разузнавателен отряд в мочурищата. Тъкмо излизах иззад едно дърво и — бум! Стоеше точно пред мен. Застрелях го без да мисля. Направо го срязах на две. Дори не разбрах защо го направих.

— Взе ли му „колодата“?

— Да, естествено. Бяхме инструктирани. Да се събират всички убити за разпит, да не оставяме никакви улики.

— Трябва да е било забавно.

Дьопре поклати глава.

— Гадно ми беше. Много гадно. Другите от отряда ми се присмиваха, но сержантът ми помогна. След това ми нареди да се почистя и ми каза да не го вземам навътре. Имаше и други, по-късно, но вече бях започнал да свиквам.

— И те е бивало, предполагам.

Той срещна погледа ми и в очите му блесна искрица на гордост.

— Когато приключи Сурфиерската кампания, ме наградиха. С препоръка за диверсионни операции.

— Имал ли си вземане-даване с някого от Кейрфорското братство?

— Кейрфорското? — той се намръщи. — Създаваха доста сериозни проблеми на юг. Бису — не си ли го чувал?

Поклатих глава.

— Бису им е нещо като родина, но за какво се бият, остава пълна загадка. Имаше кейрфорски хогани, които продаваха контрабандно оръжие на бунтовниците — зная го, защото собственоръчно убих двама от тях. Но пък други работеха за нас. Снабдяваха ни с разузнавателни данни, лекарства, понякога извършваха религиозни служби. Много от обикновените войници бяха вярващи и сред тях се ширеше представата, че е добър признак да получиш благословия на хоган преди битката. Ти не си ли имал работа с тях?

— Няколко пъти, в Латимерград. Но повече съм слушал. Хенд е хоган.

— Наистина? — Дьопре внезапно придоби умислен вид. — Това е много интересно. Не ми изглеждаше на вярващ.

— На мен също.

— Това означава, че е непредсказуем.

— Ей, Емисарчето! — викът дойде откъм носа и чак сега чух тихото бръмчене на двигател. — На борда ли си?

— Крюкшенк? — надигнах се. — Ти ли си?

Смях.

Изправих се и се приближих до парапета. Когато погледнах надолу, открих, че Шнайдер, Хансен и Крюкшенк, натоварени на един гравибайк, се поклащат над водата до траулера. Стискаха бутилки и други купонджийски принадлежности и от начина, по който се люлееше гравибайкът, заключих, че са започнали от доста време.

— Я най-добре се качете горе, преди да се издавите — викнах им.

Новото попълнение пристигна с музика. Тръшнаха уредбата на палубата и нощта се изпълни със салса от Лимоновите планини. Шнайдер и Хансен сглобиха наргиле и му подпалиха нагревателчето. Димът се вдигна нагоре между забулените в мъгла мачти. Крюкшенк раздаваше пури от Индигоград.

— Тези са забранени — отбеляза Дьопре, докато въртеше една между пръстите си.

— Военни трофеи — отвърна Крюкшенк, захапа своята пура и се просна по гръб на палубата. Изви се на една страна и я запали от нагревателя на наргилето. Имаше гъвкаво тяло. Погледна ме и ми се усмихна. Престорих се, че не съм се облещил в изящните форми на маорския й „ръкав“.

— Брей! — подметна тя и се претърколи към мен. — Сега пък се правим на недостъпни.

Извадих една „Седморка“ от джоба си и я запалих.

— Пиехме си кротичко, преди да се появите вие.

Въгленчето на пурата й се разгоря.

— Да бе. Две стари кучета, които се хвалят с подвизите си. Убийствата ли си мерехте?

— Крюкшенк, откъде отмъкна тия пури?

— От военния склад на „Мандрейк“, точно преди да излетим. Не съм откраднала нищо, всичко беше уговорено. Обещах му да се срещнем в оръжейната, когато се върна. Кажи сега — убийствата ли си брояхте?

Погледнах към Дьопре Той се хилеше.

— Не.

— Хуууубаво. — Тя изпусна облаче бял дим. — Наслушах се на подобни глупости, когато бях с парашутистите. Тъпи, безмозъчни копелдаци. За Бога, какво толкова важно има в това да убиваш хора? Всеки от нас го може. Въпрос на умение и желание.

— И на техника, разбира се.

— Подиграваш ли ми се, Ковач?

Поклатих глава и надигнах чашата. Имаше нещо тъжно в разговора с Крюкшенк. Напомняше ми за моята младост.

— Ти си от Лимон, нали? — попита Дьопре.

— Планинско чадо, родено и отгледано. Защо?

— Сигурно си си имала работа с кейрфорци?

Крюкшенк изруга.

— Тези негодници! Да, често се навъртаха около нас. Особено през зимата на 28-а. Качваха се на групи с кабинковите лифтове, вършеха гнусните си дела, а когато им се опъвахме, горяха цели села.

Дьопре ме погледна многозначително. Кимнах.