Сразени ангели

„Нямам никакво намерение да ставам свидетел отново на подобни картини. Приключих с тази история, на каквато и да било цена.“

И Вардани…

„Избиха стотици хиляди невинни, само за да разчистят пространство за едно чисто комерсиално начинание. Зная, че не аз съм го направила, но това не ме успокоява. Всеки път, когато съм навън, представям си, че вдишвам от техните атоми…“

— Не ми се вярва, да ти призная.

— Вардани е била в концентрационен лагер.

— Хенд, четвърт от населението на тази гадна планета се държи в концентрационни лагери. Не е никак трудно да си осигуриш членство.

Сигурно имаше нещо в гласа ми, защото той отстъпи.

— Добре, значи е моята група. Подборът им беше случаен, прехвърлиха ги в новите тела само преди няколко дни. Струва ми се почти невероятно кемпистите да са се добрали до тях за толкова кратко време.

— Вярваш ли на Семетайр?

— Вярвам, че не дава пукната пара за нищо друго, освен за собствената си изгода. Все пак има достатъчно акъл да осъзнае, че Кемп не може да спечели войната.

— Ако питаш мен, самият Кемп има достатъчно акъл да разбере, че не може да спечели тази война. Което не му пречи да продължава с опитите.

Хенд въздъхна.

— Добре де, кой е тогава?

— Има още една възможност, за която не се досещаш.

Той ме изгледа втренчено.

— О, моля те. Не и чудовищата с триметрови зъби. Не и песента на Сучиади.

— Както желаеш — свих рамене. — Разполагаме с два трупа с извадени „колоди“, за чиято смърт нямаме никакво обяснение. По всичко изглежда, че са били част от предишна експедиция, опитала да отвори вратата. Сега ние започнахме с опитите и получихме това — посочих с пръст хангара. — Две отделни експедиции, между които са минали месеци, може би дори година. Единствената връзка между тях е от другата страна на вратата.

— При предишното си идване тук Вардани не е имала проблеми, нали? — попита Амели Вонсава.

— Поне не са забелязали. Но никой не знае със сигурност какъв период от време ще е необходим на това нещо да реагира. Отваряш вратата първия път и не се случва нищо. Ако си дългуч с криле, въобще нямаш проблеми. Ако не си, задействаш някакъв вид… не зная, може би бавно предаващ се вирус, или…

— И какво прави той? — попита ме насмешливо Хенд.

— Нямам представа. Влиза ти в главата, бърника ти в мозъка. Подлудява те постепенно и незабележимо. Кара те да избиваш спътниците си, да унищожаваш екипировката. — И двамата ме гледаха с недоверие. — Казах ви, че не зная. Просто ви подхвърлям идеи. Но помислете върху това. Там някъде отвъд така наречените защитни периметри се скита самоусъвършенстваща се наносистема. Наше производство. На човешката раса. А ние сме поне с няколко хиляди години назад от марсианците. Кой знае какви отбранителни системи биха могли да създадат за такъв период?

— Ковач, не съм военен, а търговец, както обичаш да подчертаваш, но някак си не мога да повярвам в съществуването на защитна система, която се задейства чак след година. Аз, във всеки случай, не бих си купил дял от нея, а сигурно в сравнение с марсианците съм пещерен човек. Хипертехнологиите, според мен, предполагат хиперефективност.

— Хенд, ти наистина си пещерен човек. Първо, защото разглеждаш всичко, включително ефективността, от гледна точка на ползата. За да бъде ефективна една система, не е необходимо да създава външни облаги, достатъчно е да функционира. Това е дваж по-вярно за оръжейните системи. Погледни през прозореца какво е останало от Собървил. Къде е ползата от това?

Хенд сви рамене.

— Попитай Кемп. Той го направи.

— Добре, помисли върху друго. В продължение на петстотин години оръжия от типа на това, което изравни със земята Собървил, са се използвали единствено за задържане на противника. Ядрените глави са били достатъчна заплаха, за да осигуряват мира. А ето че сега ги разхвърляме като играчки. Научихме се как да почистваме след тях и те отново влязоха в употреба. Какво пречи марсианците да са имали подобни проблеми, но от далеч по-голям мащаб, на друго стъпало на развитието? Какви средства биха могли да използват за сплашване?

— Нещо, което превръща хората в маниаци убийци? — Хенд ме погледна скептично. — След една година? О, моля те.

— Но представи си, че няма начин да го спреш.

Това го накара да млъкне. Изгледах и двамата.

— Представете си, че идва тук през хипертунел, като тази врата, променя поведенческите реакции на всеки мозък, който срещне, и заразява всичко живо? Няма значение колко време ще отнеме, след като в края на краищата ще унищожи населението на цялата планета.

— Можем да евакуи… — поде Хенд, но млъкна.

— Не можем да евакуираме никого, защото така само ще разпространим заразата. Единственото, което ни остава, е да изолираме планетата и да я оставим да умре. Да изгубим няколко поколения. Толкова.

— Наистина ли смяташ, че на Санкция IV се разпространява нещо подобно? — попита уплашено Хенд. — Поведенчески вирус?

— Е, това поне би обяснило войната — подметна засмяно Вонсава, сякаш това и чакаше.

Напрежението изчезна.