Сразени ангели

Сетих се за взвода, който бях отвел право под вражеския огън само на неколкостотин километра западно оттук. Куок Юен Юе, останала без ръце и очи, след попадение на „умен“ шрапнел, който бе отнесъл краката на Еди Мунхарто и лицето на Тони Луманако. Останалите дори нямаха този късмет. Не бяха невинни жертви като тези, за които говореше Дьопре, но и те не заслужаваха такава участ.

Малко по-късно канонадата приключи. Потърсих с поглед Крюкшенк и Хансен, скрити зад завесата на вечерния здрач, и видях, че прибират установката. Надигнах чашата.

— Е, свърши се.

— Как мислиш, дали се е получило?

Свих рамене.

— Както Хансен каза. За известно време.

— Докато привикнат към мощността на взривовете. Вероятно ще се научат да неутрализират и лъчевите ни оръжия — топлинният им ефект е сходен. Със сигурност вече са напреднали с резонаторното оръдие. С какво друго разполагаме?

— Заострени пръчки?

— Има ли надежда скоро да отворим вратата?

— Защо ме питаш? Вардани е специалистът.

— Ами… изглежда сте близки.

Свих отново рамене и се облегнах на перилата. Вечерта се спускаше бързо, поглъщайки тъмните води на залива.

— Тук ли ще останеш?

— Не виждам причини да си тръгвам.

Той се изкиска.

— Даваш ли си сметка, че се наливаме с колекционерска рядкост? Може да не го усещаш на вкус, но със сигурност струва цяло състояние. Имам предвид… — той махна към Собървил. — Онези вече ги няма, за да направят още такова уиски.

— Сигурно. — Извърнах се и погледнах към разрушения град. Сипах си още една чаша и я вдигнах към небето. — Да пием за тях. Да довършим шибаната бутилка.

След това почти не разговаряхме. С намаляването на течността в бутилката приказките ни ставаха все по-неразбираеми. Светът се затвори около палубата, сивкавия масив на мостика и шепата звезди, заобиколени от черни облаци. Седнахме на палубата и се облегнахме на стената на една от надстройките.

По някое време Дьопре ме попита:

— Ковач, във вана ли си отгледан?

Завъртях глава и го погледнах. Не беше първият път, когато чувах подобна глупост. Сред хората се ширеше представата, че Емисарите са отгледани в биовани, и това нерядко бе повод за подигравки. Но да го чуя от спецвойник…

— Не, разбира се. А ти?

— Разбира се, че не съм. Но съм чувал за Емисарите…

— Да, Емисарите. Притискат те до стената, разтварят душата ти във виртуалността и те натъпкват с цял куп програми, които за нищо на света не би желал да имаш. Но повечето от нас си остават нормални хора. Естественото развитие ти осигурява гъвкавост, каквато никога не би могъл да получиш наготово.

— Сигурно си прав. Но биха могли да ти направят копие, да го пуснат в ускорена симулация и сетне да го прехвърлят в някой клонинг. Ако си такъв, дори няма да го знаеш.

Прозях се.

— Да бе, да. Това важи и за теб, между другото. Както и за всички останали. Припомням си го всеки път, когато ме „пренахлузват“ или ме пращат с ДВЧ хипертранспорт. И знаеш ли как разбирам, че не са го направили с мен?

— Как?

— Защото няма начин да програмират толкова шибано съзнание като моето. Израснах като социопат, способен да се бунтува и да реагира агресивно на всякакви опити да бъде поставен под контрол. Емоционално непредсказуем. Това прилича ли ти на клониран войник, Люк?

Той се засмя, след малко и аз.

— Знаеш ли, човече, всичко това — той махна с ръка към морето и брега — ме кара да се замислям. Твърде спокойно е и се питам дали не е някоя военна симулация. Място, където ни затварят, след като умрем, докато решат какво да правят с нас.

— Ами, наслаждавай се, докато го има.

— На теб ти харесва, така ли? Да живееш в симулация?

— Люк, след това, което видях и преживях през последните две години, готов съм да живея и в симулация за прокълнати души.

— Много романтично. Но аз говорех за военна виртуалност.

— Разлика в термините, нищо повече.

— Смяташ ли се за прокълнат?

Довърших уискито и се намръщих от острия му вкус.

— Това беше шега, Люк. Опитвам се да бъда забавен.

— Ах. Трябваше да ме предупредиш. — Той се наклони към мен. — Ковач, кога за пръв път уби човек?

— Ако не е личен въпрос…

— Можем да умрем на този бряг. От истинска смърт.

— Не и ако е симулация.

— Ами ако сме прокълнати, както казваш?

— Не виждам причина да разкривам душата си пред теб.

Дьопре направи обидена физиономия.

— Добре, да поговорим за нещо друго. Ти ли оправяш археоложката?

— Шестнайсет.

— Какво?

— Бях на шестнайсет. Което е близо до осемнайсет години. — Земен стандарт. Харланов свят се движи на по-бавна орбита.

— И все пак, твърде млад.

— Не. Тъкмо ми беше време. Членувах в бандата от четиринайсетгодишна възраст. На няколко пъти преди това за малко да ми се случи.

— С бандата ли беше тогава?

— Да, но всичко се обърка. Опитахме се да оберем тетраметов дилър, но той се оказа по-як, отколкото предполагахме. Другите избягаха и той хвана мен. Само че се излъга.

— Взе ли му „колодата“?

— Не. Бързах да избягам. Чух, че тръгнал да ме търси, когато го „пренахлузили“, но тогава вече се бях записал в армията. Връзките му не стигаха чак дотам.

— А в армията те научиха как да убиваш наистина.