Сразени ангели

— Това или те просто са напуснали този район на галактиката без някаква очевидна причина. Вичински беше иконоборец. Повече бе увлечен да преследва тъпизмите, които раждаше Гилдията, отколкото да създава собствени теории.

— Изумително глупаво поведение за някой, надарен с такъв брилянтен ум.

— Или изумително смело.

— И така може да се каже.

Вардани поклати глава.

— Както и да е. Важното е, че досега поне можем да работим с всички технологии, които сме открили. — Тя отново посочи мониторите. — Справяме се, защото ги разбираме. Питаш, как сме могли да се справим предишния път? И тук принципът е същият. Всеки марсианец, който изпитва потребност, би трябвало да може да пътува през тази врата. А това означава, че с подходяща екипировка и време ние също ще можем.

Кимнах бавно. В гласа й отново се долавяше решимост и това ми харесваше. Надигнах се от кашона.

— Тръгваш ли?

— Трябва да говоря с Амели. Нуждаеш ли се от нещо?

Тя ме погледна учудено.

— От нищо друго, благодаря. Ще опитам още няколко комбинации и после ще дойда да хапна.

— Хубаво. Там ще се видим. — На излизане спрях. — Какво да кажа на Сучиади? Трябва да му кажа нещо.

— Кажи му, че до два дни ще отворя вратата.

— Наистина ли?

Тя се засмя.

— Най-вероятно не. Но нали трябва да му кажеш нещо.

Хенд беше зает.

Върху пясъчния под на неговото помещение бяха изрисувани някакви странни фигури, а от черните кандила, поставени в ъглите, се виеше ароматизиран дим. Самият той бе седнал с кръстосани крака в отсрещния край на изрисуваната фигура и изглеждаше, сякаш е в транс. Държеше в ръцете си малка бронзова купичка, в която бе сипал няколко капки кръв от порязания си палец. В купичката се въргаляше резбована, белезникава кост, оваляна в алена кръв.

— Хенд, какво, по дяволите, правиш?

Той изплува от транса и лицето му се изкриви от гняв.

— Казах на Сучиади никой да не ме безпокои.

— Да, и той ме предупреди. А сега — какво, по дяволите, правиш?

Между нас увисна мълчание. Погледнах го внимателно и видях телесните знаци. Беше готов да се нахвърли върху мен, което не ме плашеше. Бавната смърт ме правеше раздразнителен и склонен към агресивни прояви. Малкото симпатия, която бях изпитал към него през последните няколко дни, бързо се изпаряваше.

Може би той също четеше моите намерения. Описа някаква спирала с лявата си ръка във въздуха и напрежението изчезна от лицето му. Остави купичката и облиза кръвта от палеца си.

— И без това не очаквах да го разбереш, Ковач.

— Нека позная. — Огледах се. Димът от кандилата бе лютив и неприятен. — Призоваваш свръхестествените сили, за да ни измъкнат от тази бъркотия.

Хенд се пресегна назад и изгаси най-близкото кандило без да се обръща. На лицето му отново бе наложена познатата, равнодушна маска.

— Ковач, както обикновено приемаш нещата с опростената чувствителност на шимпанзе. Ще ти кажа само, че съществуват определени ритуали за общуване с духовния свят, които трябва да бъдат уважавани, ако искаме да получим нещо в замяна.

— Това вече го разбрах и без твоя помощ. Говориш за системата „даваш-получавам“. Колкото — толкова. Малко кръвчица срещу някоя и друга услуга. Ти си истински търговец, Хенд.

— Какво всъщност искаш, Ковач?

— Интелигентен разговор. Чакам те отвън.

Излязох пред входа и едва тогава забелязах с изненада, че ръцете ми едва забележимо треперят. Сигурно пак бе нещо свързано с обратната връзка с биоимплантантите в дланите ми. А може би причината бе в прекомерната радиация, която получаваше тялото ми.

Неприятният вкус от свещниците на Хенд дразнеше гърлото ми. Закашлях се и усетих болезнени пулсации в слепоочията. Намръщих се и започнах да стена като шимпанзе. Зачесах се под мишниците. Отново се закашлях. След това седнах на един стол и втренчих поглед в дланите си. Не след дълго треперенето се успокои.

На Хенд му бяха необходими десетина минути, за да премахне следите от общуването си с духовния свят. Когато излезе навън, изглеждаше досущ като двуизмерното изображение на чиновник, което всички познавахме. Имаше сини кръгове под очите и кожата му бе с едва забележим сивкав оттенък, но в останалото си бе същият.

— Ковач, надявам се, че ме търсиш по важен въпрос.

— Дано не е така. Амели Вонсава ми съобщи, че снощи по някое време бордовата охранителна система на „Наджини“ се е изключила.

— Какво?

Кимнах.

— Точно така. За около пет-шест минути. Не е никак трудно да се направи… според Амели достатъчно е да убедиш системата, че се провежда рутинен технически преглед. Така няма да се задейства алармата.

— О, Дамбала! — Той погледна към брега. — Кои друг знае?

— Ти знаеш. Аз знам. Амели Вонсава знае. Тя ми каза, аз ти казах. Кажи на твоя Геде и той ще направи нещо по въпроса.

— Не започвай пак, Ковач.

— Хенд, време е да се вземат решения. Предполагам, Вонсава е извън подозрение — в противен случай какъв смисъл да ми казва? Аз зная, че съм чист, предполагам, че ти също. Извън този кръг не можем да се доверим никому.

— Вонсава проверила ли е кораба?

— Доколкото е в състояние, без да го вдига във въздуха. Но повече се притеснявам за снаряжението в хангара.

Хенд затвори очи.