Сразени ангели

— Ковач, ако ми направиш нещо, ще съжаляваш дълбоко. Парите ти са на Латимер, но пропускът за там…

— Като гледам, май няма голяма надежда да си ги прибера.

— Подсигурил съм се, Ковач. Дори да ме убиеш, само ще си похабиш куршумите. В Здрач ще ме пренахлузят и…

— А получавал ли си куршум в корема?

Той втренчи поглед в мен. Не смееше да проговори.

— Това са високоскоростни осколочни проектили. Противопехотни, за стрелба на къси разстояния. Предполагам, че си видял какво направиха с групата на Денг. Влизат цели, а излизат на множество осколки. Ако те гръмна в червата, ще агонизираш чак до вечерта. Ще преживееш всяка секунда от края си. Веднъж ми се случи нещо подобно и повярвай ми, бих направил всичко, за да не се повтори.

— Сигурен съм, че капитан Сучиади ще иска да каже нещо по въпроса.

— Сучиади ще направи каквото му кажа, както и другите. Нямаш приятели сред тях и никой няма да поиска да стане жертва на вашите наноли. А сега, имаш ли нещо против да довършим този разговор по цивилизован начин?

Виждах го как търси потвърждение на лицето ми доколко са сериозни намеренията ми. Сигурно и той като мен бе преминавал през нужната психологическа школовка, само дето обучението на Емисарите е несравнимо по-усъвършенствано. В този момент дори аз самият не знаех дали няма да го застрелям.

Той обаче изглежда видя твърда решимост. Прочетох го в очите му. Прибрах бавно автомата в кобура.

— Каквото ще ти кажа, не бива да напуска това помещение — рече той. — Кажи на другите за ОПРО-ните, но останалото ще бъде между нас. Инак последствията може да са непредсказуеми.

— Толкова ли е лошо? — повдигнах вежди.

— Изглежда… — подхвана бавно, — че съм се надценил. Някой ни е скроил номер.

— Кой?

— Не ги познаваш. Съперници.

— Друга корпорация?

Той поклати глава.

— ОПРО-ните са приоритет на „Мандрейк“. Наехме специалисти по ИСУКЖ от други компании, но проектът си е наш. Всичко е строго засекретено. Но и при нас, както навсякъде другаде, има чиновници, които драпат нагоре. Колеги — последната дума я изплю като храчка.

— И имаш ли много такива колеги?

Това предизвика насмешлива гримаса.

— Ковач, в „Мандрейк“ не се сприятеляваш. Другите ще са с теб само докато това им носи изгода. Поискаш ли повече, смятай се за загубен. Всеки си има територия. Боя се, че съм надхвърлил пределите на моята.

— Какво излиза? Че са пратили тук ОПРО-ните с надеждата да не се върнеш обратно от Дангрек? Не е ли твърде егоистично? Като се има предвид над какво работим?

Хенд разпери ръце.

— Те не знаят какво правим тук. Информацията е закодирана в главния компютър на „Мандрейк“. Единствен аз имам достъп до нея. Струвало им е цяло състояние само да определят местоположението ми.

— Доколко е сигурен този компютър?

— Питаш за проникване отвън ли? Почти непробиваем е. Но виж, отвътре — не зная. Трябваше да бързаме. Защитните кодове са доста стари. Ако имат достатъчно време… — Той сви рамене. — Въпросът винаги опира до време, нали?

— Можем да се изтеглим — предложих. — Да използваме опознавателния код на Карера.

Той се усмихна напрегнато.

— Защо, според теб, Карера ни даде този код? Експерименталните технологии са под юрисдикцията на Картела. За да ги разположат, моите противници са имали влияние във Военния съвет. А това означава достъп до опознавателните кодове на Клина, както и до всички останали, които са на страната на Картела. Забрави за Карера. Той им е вързан в кърпа. Дори и да не е така, кодът със сигурност вече им е известен. — Отново същата напрегната усмивка. — Доколкото знам, когато Клинът се прицели в нещо, обикновено уцелва.

— Така е — кимнах. — Обикновено.

— Разбрахме се. Доволен ли си?

Замислих се.

— Значи единственият начин да се измъкнем оттук е като…

— Точно така. — Той се загледа към прозореца. — Като излъчим сигнал, описващ подробно нашето откритие, придружен от серийния номер на маяк, маркиращ, че това е собственост на „Мандрейк“. Само така можем да се върнем обратно в играта, и то на достатъчно високо ниво, че да смажем тези негодници.

Почаках още малко, но той изглежда бе приключил. Все още не поглеждаше към мен. Докато го разглеждах, изведнъж ми стана мъчно за него. Зная какво е да не дооцениш обстановката. Случвало ми се е.

Тръгнах си, но спрях при вратата.

— Какво има?

— Защо не кажеш няколко молитви? — подметнах. — Може да ти стане по-добре.

23.

Вардани изглеждаше съсипана от работа.

Беше започнала атаката срещу вратата със съсредоточеност, граничеща с ярост. Беше прекарала дълги часове в скициране на техноглифите и изчисляване на вероятното им взаимовръзка. Беше опитвала различни последователности, въвеждайки ги дистанционно на пулта, подобно на джаз пианист, взел тетрамет. Беше заобиколила вратата с цял оркестър от синтезираща апаратура, след което бе проследила реакцията й върху многобройните монитори. Липсата на такава само подклаждаше упоритостта й и желанието да се пребори час по-скоро с проблема. Всеки път, когато се изправяше срещу глуха стена, тя отново се връщаше към записките и скиците си.