Сразени ангели

Гледах да не се навъртам около нея, докато работи, и следях движенията й през полупрозрачната стена на фибробалона, най-често от товарната рампа на „Наджини“. При минимално увеличение различавах съсредоточеното й лице, надвесено над чертежите или обърнато към мониторите. А когато тя влизаше в пещерата, отивах на нейното място и я следях от мониторите.

Наблюдавах работата и въздействието, което оказваше върху нея.

Сън и Хансен не откъсваха очи от своите датчици.

Сучиади наблюдаваше входа на пещерата, независимо дали Вардани работеше или не.

Останалата част от екипажа гледаха сателитните предавания. Кемпистки пропагандни канали, когато успяваха да ги уловят, а когато не можеха, прехвърляха се на правителствените. Обикновено появата на Кемп на екрана предизвикваше оживление и възгласи, изпълненията на Лапиний бяха придружени от ръкопляскалия и подсвикврания. Дори Жиан често се присъединяваше към всеобщото веселие.

Хенд наблюдаваше океана, простиращ се на юг и на изток.

От време на време вдигах глава към небето и се питах кой ли наблюдава нас.

Само след два дни охранителната система пусна първа кръв на нанолите.

Тъкмо повръщах закуската си, когато електрозахранването от резонаторния акумулатор прекъсна. Усетих вибрациите в костите си, което само влоши положението.

Три отделни пулсации. После нищо.

Избързах си устата, изплакнах се на чешмата и излязох на брега. Небето беше тъмносиво и само над Собървил пожарите продължаваха да хвърлят розови отблясъци. Никакви други признаци за промяна в обстановката.

Крюкшенк вече беше отвън, оглеждайки хълмовете през мерника на фотонера.

— Усети ли го?

— Да — изплюх се на пясъка. — Май се сдърпахме с някого.

Тя ме погледна по-внимателно.

— Зле ли ти е?

— Повръщах. Не ме гледай с такова отвращение. След няколко дни и теб ще те подкара.

— Благодаря, че ми напомни.

Отново няколко поредни вибрации, този път по-продължителни. Дълги, равномерни откоси, типични, когато се прочиства район. Стиснах зъби и затворих очи.

— Това е прицелна стрелба — обясни Крюкшенк. — Предишните бяха трасиращи. Сега вече е прехванала целта.

— Хубаво.

Отново ниските, едва доловими вибрации. Превих се и се закашлях сподавено. Крюкшенк ме разглеждаше с любопитство.

— Какво зяпаш?

— О, извинявай. — Тя извърна глава.

Продухах си носа, плюх и огледах останалата част от хоризонта. Все още не се виждаше нищо. На пясъка пред мен имаше кървави жилки. Споходи ме усещането, че нещо в тялото ми се разпада.

Гадна работа.

— Къде е Сучиади?

Тя посочи към „Наджини“. Сучиади и Оле Хансен се бяха изправили под носовата батарея и очевидно обсъждаха нещо, свързано с нея. Малко по-нататък Амели Вонсава се бе изкатерила на една дюна и се озърташе. Дьопре, Сън и Жиан закусваха на кораба, или правеха нещо друго да убият времето.

Крюкшенк засенчи очи и погледна към двамата мъже на носа.

— Ако питаш мен, нашият капитан очаква отдавна този момент. Всеки ден ходи да гали оръдията, сякаш няма търпение да ги изпробва. Виж, дори се усмихва.

Отправих се натам с бавни крачки. Сучиади видя, че се приближавам и тръгна насреща ми. Нямаше и следа от усмивка.

— Май времето ни изтича вече.

— Още не. Хенд дава на нанолите няколко дни, докато измислят начин да се справят с резонаторното оръдие. Според мен обаче преувеличава.

— В такъв случай да се надяваме, че твоята археоложка също е напреднала. Говорил ли си наскоро с нея?

— Че някой въобще говорил ли е?

Той се намръщи. Напоследък Вардани избягваше да се среща с когото и да било от нас. Обикновено отскачаше само за да се нахрани, сетне бързо изчезваше. Разговорите с нея се ограничаваха до едносрични подмятания.

— Не бих имал нищо против един по-подробен доклад — промърмори Сучиади.

— Аз също.

Тръгнах покрай брега, където стоеше Вонсава.

— Може ли да поговоря с теб? — попита ме тя, когато я наближих.

— Само след минутка. Исках да проверя как се справя нашата надежда.

И тук не получих усмивка.

Открих Вардани в преддверието на пещерата, втренчила поглед във вратата. На мониторите над главата й се виждаше същата картина, но от други ъгли. Работната й маса бе отрупана със скици и записки.

— Надявам се да не задаваш обичайните въпроси — посрещна ме тя.

— Нанолите ни нападнаха — отвърнах.

Тя кимна.

— Да. Почувствах го. Какво означава това — три, максимум четири дни?

— Хенд каза четири — най-много. Но не искам да се чувстваш под напрежение.

Най-сетне си спечелих вяла усмивка. Очевидно набирах инерция.

— Стигна ли до някъде?

— Казах, без обичайните въпроси, Ковач.

— Извинявай. — Намерих един кашон и седнах на него. — Сучиади губи търпение. Иска да чуе за резултати.

— Значи не ми остава друго, освен да престана да се мотая и да отворя проклетото нещо.

Този път бе мой ред да се усмихвам.

— Няма да е зле, наистина.

Тишина. Вратата погълна вниманието ми.