Сразени ангели

В началото тя се бе разплакала, с широко отворени очи, от които капеха едри сълзи. Беше се разплакала като дете. Но накрая, когато я събудих, тя бързо дойде на себе си.

— Не се безпокой — рекох на Сън. — Тя ще се справи. Без никакво съмнение.

— Проявяваш забележителна вяра в способностите й — отвърна Сън, но в гласа й не се долавяше критика. — Което е странно за човек, който полага такива големи усилия да се зарине под тежестта на недоверието.

— Не става въпрос за вяра, а за знание. Това е голямата разлика.

— Ах, да не намекваш за прословутата емисарска проницателност?

— Кой ти каза, че съм бил Емисар?

— Ти самият — този път тя се усмихваше. — Всъщност, каза го на Дьопре, а аз ви подслушвах.

— Много хитро от твоя страна.

— Благодаря ти. Вярна ли е информацията ми?

— Не съвсем. Къде си го чула?

— Моето семейство е от Дом Хън. Ние имаме китайско название за Емисарите. — Тя произнесе няколко напевни звука. — Това означава Превръщащият вярата в реалност.

— Чувал съм нещо подобно преди десетина години в Нов Пекин. Повечето колониални култури са изградили митове около Емисарите.

— Не изглеждаш впечатлен.

— Защото преводът е лош. Всъщност това, което притежават Емисарите, е само подсилена интуиция. Нали разбираш? Смяташ да излизаш, времето навън е хубаво, но ти кой знае защо си вземаш чадър. А после завалява. Как се получава това?

Тя ме погледна през рамо.

— Късмет?

— Може и да е късмет. Но по-възможно е организмът ти да долавя скрити сигнали от природата и да ги подава на подсъзнанието. Обучението на Емисарите цели да усъвършенства този процес и да направи крайния резултат по-разбираем. Талантливите детективи го могат от столетия насам. — Не зная защо, но изведнъж ми омръзна да разговарям на тази тема. — Кажи ми нещо, Сън. Как стигна от Дом Хън чак дотук?

— Не съм го сторила аз, а родителите ми. Работеха по договор като биосистемни аналитици. Пристигнаха тук през хипертунела още в началото, когато Дом Хън помагаше за заселването на Санкция IV. Имам предвид техните съзнания. Директно прехвърляне в клонирани по поръчка тела от „Сино“ на Латимер. Всичко това като част от сделката.

— Още ли са тук?

Тя повдигна едва забележимо рамене.

— Не. Пенсионираха се на Латимер преди няколко години. Взеха доста добри пари от договора.

— А ти защо не отиде при тях?

— Родена съм на Санкция IV. Тук е моят дом. — Сън ме погледна отново. — Сигурно ще ти е трудно да го разбереш.

— Е, не съвсем. Виждал съм и по-лоши места.

— Наистина?

— Ами да. Шарая, например. Надясно! Карай надясно!

Гравибайкът се наклони рязко. Сън показваше забележителни реакции в новия си „ръкав“. Пуснах дръжките на фотонера и се опрях в стената на коша.

— Там нещо се движи — продължих, този път в микрофона. — Крюкшенк, засякохме някакво движение. Ще се присъединиш ли към нас?

Отговорът дойде незабавно.

— Идвам веднага. Стойте на линия.

— Виждаш ли го? — попита Сън.

— Ако го виждах, вече да съм го гръмнал. Има ли нещо на детектора?

— Нищо, засега.

— Е, това поне е добре.

— Мисля си… — Изкачихме билото на хълма и Сън изведнъж започна да ругае, този път на мандарин. Тя извъртя рязко байка и едва го задържа в изправено положение, на около метър над земята. Надникнах през рамото й да видя къде гледа.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепнах.

При други обстоятелства бих си помислил, че виждам прясно разровено гнездо на биореконструирани червеи, каквито използват за почистване на рани. Сивкавата маса, която се гърчеше на тревата под нас, имаше същата влажна и лъскава повърхност и кой знае защо ми напомняше на милиони микроскопични чифтове ръце, които се миеха една друга. Само дето тук имаше достатъчно червеи да почистят всички ранени на планетата за последния месец. Наблюдавахме сфера от трескава активност с диаметър около метър, която се търкаляше бавно по склона, подобно на надут балон. Там, където на повърхността й падаше сянката на байка, се образуваха мехури, които бързо се издуваха и се пукаха като пришки, за да бъдат погълнати обратно от сферичното тяло.

— Виж — рече тихо Сън. — То ни харесва.

— Какво, за Бога, е това?

— Не знаех и първия път, когато ме попита.

Тя подкара гравибайка нагоре по склона. Смъкнах дулото на фотонера и го насочих към нашия непознат спътник.

— Как мислиш, дали сме достатъчно далеч от него? — попита ме Сън.

— Не се тревожи — рекох мрачно. — Ако свие насам, ще го пръсна, пък каквото ще да става.

— Доста примитивно поведение.

— Ами такъв съм си. Викай ми Сучиади.

След като се отдалечихме от нея, странната сфера сякаш се поуспокои. Вътрешното й гърчещо се движение продължаваше, но нямаше никакви признаци за странично придвижване в наша посока. Наведох дулото на фотонера и се зачудих дали по някакъв начин не сме се озовали в симулацията на „Мандрейк“, където са ни подали поредната възможна промяна на реалността, като сивкавия облак, който бе закрил Собървил още когато съдбата му не беше решена.

До слуха ми достигна ниско бръмчене.