Сразени ангели

— В такъв случай вече не си войник, Жиан. Войниците изпълняват заповеди. Независимо от всичко. В момента, когато откажеш да изпълниш някоя заповед, преставаш да бъдеш войник. Ти си само платен убиец, опитващ се да промени условията на своя договор.

Той се изправи.

— Отивам да се преоблека — заяви с хладен тон. — Ако обичате, предайте на капитан Сучиади извиненията ми за забавянето.

— Разбира се — взех едно киви от масата и го захапах. — Ще с видим там.

Изпратих го с поглед, сетне се надигнах и излязох да вдъхна от свежия въздух на утрото.

Лагерът отвън бавно се пробуждаше. По пътя към централния балон срещнах Амели Вонсава, която бе коленичила до една от подпорите на „Наджини“ и с помощта на Ивет Крюкшенк преглеждаше здравината на хидравличната система. След като Вардани превърна своя фибробалон в лаборатория, дали случайно или не, останалите три жени деляха втория балон. Крюкшенк ме видя и ми помаха.

— Добре ли спа? — попитах я.

Тя се ухили.

— Като убита.

Хенд ме чакаше при вратата на балона, безупречно избръснат и с хромирания си маскировъчен костюм.

— Добро утро.

— Добро утро, лейтенант. Как спа?

— Кратко.

Три четвърти от пространството вътре бе отделено за зала за срещи, останалото Хенд бе запазил за себе си. В полукръг, в голямото помещение, бяха подредени столове, оборудвани с меморизатори, а в центъра Сучиади сновеше около прожекционен екран, на който се мяркаха картографски изображения и уголемени снимки на отделни участъци. Когато влязохме, той вдигна глава.

— Ковач, хубаво, че дойде. Ако не възразяваш, смятам да те пратя на разузнаване със Сън. Ще вземете гравибайкове.

Прозях се.

— Звучи като забавна разходка.

— Да, но не това е истинската цел. Искам да разположите втори кръг от охранителни датчици на няколко километра отвъд периметъра. Сън ще го свърши, а ти ще й пазиш задника. Ще пратя Хансен и Крюкшенк на север, да навлязат по-навътре в сушата. Вие със Сън потегляте на юг. — Той ме изгледа усмихнато. — Гледай да се срещнете някъде по средата.

Кимнах.

— Много смешно. — Дръпнах един стол и се тръшнах на него. — Но щом настояваш. Дръж ни под око.

От височината на Дангрекските възвишения картината на разрушение бе далеч по-впечатляваща. Съвсем ясно се виждаше гигантският кратер, оставен от огнената топка, в който впоследствие бе нахлула морска вода. От опушените брегове около него все още се вдигаше дим, още по-нататък блещукаха хиляди неизгаснали пожарища.

Не беше останало нищо, нито от сградите, нито от самия град.

— Трябваше да го оставите на Кемп — рекох, говорейки най-вече на вятъра. — Той не е от онези, които си поплюват. Пък и без това рано или късно ще загуби.

— Ей? — подвикна ми Сън Липинг, все още надвесена над поредния монитор, който настройваше. — На мен ли говориш?

— Не точно.

— Значи на себе си? — Тя повдигна вежди. — Това е лош признак, Ковач.

Изсумтях и се отпуснах на седалката в стрелковия кош на гравибайка. Бях подпрял машината на стойка, а дулото на фотонера сочеше ниско надолу, към хоризонта.

— Добре, готова съм. — Сън затвори капачето и се изправи, проследявайки с поглед сдвоените дула на фотонера, които мърдаха напред-назад в търсене на цел на автоматичен режим.

Включих микрофона.

— Крюкшенк, тук е Ковач. Чуваш ли ме?

— И още как. Къде сте, Ковач?

— Тъкмо поставихме номер шест. Отправяме се към номер пет. Би трябвало вече да се виждаме. Гледай да си обозначила правилно зоните.

— Не се безпокой. С това се прехранвам.

— Не че ти помогна последния път, нали?

Сумтене.

— Удар под пояса, човече. Колко пъти досега си умирал, Ковач?

— Няколко — признах неохотно.

— Така значи. Млъквай, тогава — добави тя.

— Ще се видим скоро, Крюкшенк.

— Не и ако първа те зърна в мерника си. Край.

Сън се качи на байка.

— Тя те харесва — рече ми през рамо. — Казвам го само за информация. Почти цялата нощ ни е разказвала на двете с Амели какво би направила, ако се озовете затворени в спасителна капсула.

— Хубаво е, че ме предупреди. Значи не си се клела да го пазиш в тайна?

Сън включи двигателя и вятърът засвири в ушите ми.

— Напротив. Постарах се да ти го кажа при първа възможност. Тя е от Лимоновите планини на Латимер, а доколкото знам, момичетата от този край не си губят времето, когато харесат някого. — Тя се обърна и ме погледна. — Всъщност, знам го от нея.

Ухилих се.

— Разбира се, ще трябва да побърза — продължи Сън. — След няколко дни на никого от нас няма да му остане и капчица либидо.

Усмивката ми помръкна.

Издигнахме се и продължихме покрай брега. Гравибайкът бе удобна машина, а и не беше трудно да се чуваме, след като вдигнахме ветроупорното стъкло.

— Как мислиш, археоложката ще може ли да отвори вратата? — попита ме Сън.

— Ако въобще е възможно.

— Ако въобще е възможно — повтори тя замислено.

Сетих се за психодинамичните корекции, които бях направил в съзнанието на Вардани, за наранения й вътрешен мир, в който се наложи да проникна, както хирургът прониква със сонда в гноясала рана. За здравото ядро, което бях открил в самата сърцевина и което й бе помогнало да оцелее.