Сразени ангели

— Дьопре и Жиан току-що приключиха с киберпатоанатома. Никакви следи от травми по костната структура, а почти няма върху какво друго да се работи. — Застанах зад нея и по-близко до мониторите. — Съществуват тестове, които можем да направим на молекулярно ниво, но се съмнявам, че те ще ни кажат нещо повече.

Тя ме погледна.

— Защо?

— Защото каквото и да ги е убило, има нещо общо с това — чукнах по един от мониторите, на който се виждаше вратата.

— Смяташ, че нещо по късна доба е дошло през вратата? — попита тя презрително. — Жадуващи за човешка кръв вампири?

— Нещо ги е убило, Таня. Не са умрели от старост. „Колодите“ им липсват.

— Това не изключва ли от подозрение твоите вампири? Изваждането на „колодите“ е чисто човешка дейност.

— Не е задължително. Всяка цивилизация, открила технологии като хиперпортала, би трябвало да може да дигитализира съзнанието.

— Няма никакви данни в подкрепа на това твърдение.

— Ами здравият разум какво ти казва?

— Здравият разум? — отново презрение в гласа. — Същият този здрав разум, който преди хиляда години е заявил, че Слънцето очевидно се върти около Земята? Здравият разум, към който призоваваше Богданович, когато публикува своята Теория за центъра? Здравият разум е антропоцентричен, Ковач. Той предполага, че щом хората правят нещо по определен начин, трябва да е така и при други технологични цивилизации.

— Чувал съм доста убедителни аргументи в подкрепа на това становище.

— Да, и не само ти. Здравият разум, Ковач, е за овцете — защо трябва да ги храним с нещо различно? Ами ако марсианският морал не позволява „пренахлузване“? Помислял ли си някога за това? Ако смъртта ти означава, че не си достоен да живееш? И че нямаш право да се върнеш към живота, дори ако съществува такава възможност?

— В една технологично напреднала цивилизация? Цивилизация, която е покорила звездите? Това са глупости, Вардани.

— Не, това е теория. Моралът на хищниците. Ферер, Йошимото и Бредбъри. Поне засега няма данни, които да я оборват.

— А ти вярваш ли в нея?

Тя въздъхна и се облегна назад.

— Разбира се, че не й вярвам. Опитвам се само да ти покажа, че не бива да се уповаваме само на нашите жалки, човешки представи за света. Не знаем почти нищо за марсианците, при това ги изучаваме вече стотици години. Нищо чудно дори малкото, което сме си изградили като представа за тях, да бъде оборено по-нататък. Нямаме никаква представа какво е било предназначението на половината от предметите, които изкопаваме и все още разпродаваме като антични сервизи за кафе. Може би точно в този миг някой на Латимер окачва на стената на спалнята си закодираната тайна на свръхсветлинния двигател. — Тя въздъхна. — И нищо чудно да го е поставил наопаки.

Разсмях се. Изведнъж напрежението се разреди. На лицето на Вардани се появи някакво подобие на усмивка.

— Не, аз говоря сериозно — продължи тя. — Ти си мислиш, че щом можем да отваряме вратата, значи знаем как да я управляваме. Нищо подобно. Нямаме никаква представа какво вършим. И това е, защото разсъждаваме с човешките си мозъци.

— Добре де, разбрах — върнах се след нея до средата на помещението и отново се настаних на стола. Трябва да призная, мисълта, че човешка „колода“ може да е попаднала в лапите на някой зловещ марсиански командос и съдържанието й да е било прехвърлено в марсианска виртуалност, накара косата ми да настръхне. Какво ли не можеха да направят с нея? По-добре да не мисля за това. — Но сега ти говориш така, сякаш отвъд ни дебнат вампири.

— Само те предупреждавах.

— Хубаво, смятай, че съм предупреден. Кажи ми сега нещо друго. Колко археолози знаят за това място?

— Освен моята група? — Тя се замисли. — Въведохме данните в архивите на Латимер, но това беше преди да знаем какво има тук. Тогава находката още се водеше като обелиск. Артефакт с неизвестно предназначение, каквито непрестанно откриваме.

— Знаеш ли, Хенд каза, че нямало никакви сведения в регистрите на Приземяване.

— Да, четох доклада. И друг път са се губили файлове.

— Съвпадението обаче е подозрително. Файлове са се губили, но не и за най-голямото откритие, след Бредбъри.

— Казах ти, тогава още се водеше артефакт с неизвестно предназначение. Обелиск. Поредният обелиск. Вече бяхме изровили половин дузина покрай брега.

— И нямаше ли нови доклади? След като разбрахте какво сте намерили?

— Не. — Тя ме погледна с крива усмивка. — Гилдията винаги ми е създавала проблеми заради привързаността ми към учението на Вичински и повечето от драскачите, които бях взела със себе си, споделяха незавидното ми положение. Нямах дори достъп до академичните издания. Нали знаеш — и там имаше слагачи. Когато осъзнахме какво сме намерили, всички решихме, че Гилдията може да почака, докато сме готови да ги накараме да ядат собствените си говна.

— А после започна войната и ти реши да скриеш находката си — по същата причина?