Сразени ангели

— Голяма работа — той завъртя очи. — Факт е обаче, че ако изключим труповете, това си е най-обикновено рибарско корабче. Което едва ли би привлякло вниманието в хаоса на глобалната революция.

— Не и ако е било наето в Собървил — поклати глава Сучиади. — И в двата случая това е чисто местен инцидент. Кои са били тези типове? Какво е станало с тях? Помисли, Ковач, ние сме само на няколко десетки километра от Собървил.

— Няма никакви причини да смятаме, че траулерът е местен — отвърнах и махнах към спокойното море. — На тази планета можеш да прекосиш половината свят, без да ти се разлее кафето на борда.

— Да де, само че щеше да е далеч по-добре да скрият труповете в трюма — намеси се Крюкшенк.

Люк Дьопре се наведе и дръпна леко мрежата. Главите на мъртъвците се чукнаха.

— „Колодите“ им са извадени — рече той. — Скрили са ги под водата заради телата. Щяха да се отърват по-бързо, ако ги бяха хвърлили на плъховете.

— Зависи от плъховете.

— Ти да не си специалист?

— Може да е било погребение — предположи Амели Вонсава.

— В мрежата?

— Губим си времето — прекъсна ни на висок глас Сучиади. — Дьопре, извади ги, увий ги в нещо и ги прибери някъде, където плъховете не могат да ги докопат. Ще им направим аутопсия на „Наджини“. Вонсава и Крюкшенк, искам да огледате кораба от предницата до задницата. Потърсете нещо, което да ни разкрие какво се е случило тук.

— Казва се от носа до кърмата, сър — отбеляза кротко Вонсава.

— Както и да е. Важното е да намерите някакви следи. Дрехите на тези двамата например… — той поклати глава, подразнен от новите неизвестни. — Всичко може да ни свърши работа. Захващайте се. Лейтенант Ковач, ще ви помоля да дойдете с мен. Искам да огледаме периметърната защита.

— Разбира се — преглътнах очевидната лъжа и се засмях.

Сучиади нямаше никакво желание да оглежда периметъра. Беше чул докладите на Сън и Хансен. Те си знаеха работата.

Не периметърът го интересуваше.

Искаше да види вратата.

20.

Шнайдер ми я бе описвал — няколко пъти. Вардани ми я бе рисувала, още докато бяхме при Руспиноджи. Бяхме направили тримерна реконструкция в едно видеоателие, когато се готвехме да хвърлим примамката на „Мандрейк“. По-късно друг компютър в „Мандрейк“ бе направил пълномащабно изображение, въз основа на тази реконструкция.

Нито едно от тях не беше в състояние да даде дори приблизителна представа.

Тя се издигаше насред издълбаната от човешка ръка пещера като някаква вертикална скулптура на пространствено-реалистичната школа, като кошмарно видение от техномилитаристичните пейзажи на Мхлонго и Осупиле. Имаше някаква неуловима, но осезаема гъвкавост в тази структура, наподобяваща шест-седем десетметрови вампири, опрели гърбове в отбранителна фаланга. Не виждах и следа от пасивната откритост, която предполагаше думата врата. В меката светлина, която се процеждаше през цепнатините на тавана, чуждоземната машина изглеждаше сгърбена и затаена в очакване.

Основата й бе триъгълна, със страни от по пет метра, и бе толкова солидна, че сякаш се бе сраснала със скалния под. Беше изработена от сплав, позната ми от други марсиански конструкции — с полирана черна повърхност, наподобяваща при допир оникс или мрамор, но винаги със слаб статичен заряд. Таблото с техноглифите бе тъмносиво, насечено от причудливи, вълнообразни сегменти в долната част, докато в горната символите постепенно избледняваха и ставаха все по-разкривени и дори стилът им бе по-неуверен. Сякаш — както каза по-късно Сън — марсианските технописари са се бояли да застанат твърде близо до онова, което бяха създали отвъд таблото.

По-нагоре инсталацията се сгъваше навътре в себе си, прераствайки в поредица от черни ъгловати издатини и стърчащи нагоре плоскости, които завършваха с къс шпил. Още по-навътре се виждаха участъци от сложни машинарии с неразгадаема конструкция и предназначение.

— Сега вече повярва ли? — обърнах се към Сучиади, който стоеше неподвижно до мен и в първия миг не отговори, а когато го направи, гласът му бе променен, като този на Сън по радиовръзката.

— Тя не е неподвижна — рече той. — Усещам в нея… някакво движение. Сякаш… се върти.

— Може и да се върти — Сън бе застанала до нас, следвана от останалия екипаж на „Наджини“.

— Предполагаме, че е неизвестен вид хиперпространствен тунел — обясних, докато пристъпвах леко встрани. — Ако поддържа постоянна връзка с някой предмет в космоса, който се движи, възможно е да усещаме това движение дори когато е затворена.

— А може би тя самата се върти — предположи Сън. — Като маяк.

Тревога.

Усещах я, как се надига в мен и в същия миг я зърнах на лицето на Сучиади. Не стига, че бяхме притиснати на това изолирано късче от брега, ами странната машинария пред нас можеше да изпраща сигнали от типа на „елате и ме приберете“ до когото и да било там отвъд.

— Ще трябва да осветим пещерата — рекох.

Магията бе разрушена. Сучиади премигна и погледна към сноповете светлина от тавана. Те бързо избледняваха с наближаването на вечерта.

— Но първо да взривим покрива — предложи той.

Погледнах обезпокоено Сън.