Сразени ангели

— Да го взривим? — попитах предпазливо.

Сучиади вдигна ръка.

— Ами да, цялата скала. На „Наджини“ има носова ултрарезонаторна батарея за наземни атаки. Хансен сигурно ще може да разчисти проход до тук без дори да одраска тази чудесия.

Сън се покашля.

— Сър, не мисля, че командир Хенд ще го одобри. Той ми нареди да донеса няколко анжирски прожектора, преди да се стъмни. А госпожица Вардани помоли за дистанционна мониторна система, с помощта на която да работи върху вратата от…

— Добре, лейтенант. Благодаря ви — Сучиади огледа отново пещерата. — Аз ще говоря с командир Хенд.

Той си тръгна, а двамата със Сън се спогледахме.

— Обичам да слушам такива разговори — рекох.

Край „Наджини“ Хансен, Шнайдер и Жиан вече издигаха първия жилищен фибробалон. Хенд бе застанал под товарната рампа на кораба и наблюдаваше приседналата върху пясъка Вардани, която скицираше нещо в органайзера си. Лицето му, лишено от маската, която обичайно си слагаше, когато го наблюдаваха, имаше невинно, детинско изражение.

— Проблеми ли има, капитане? — попита той, когато се приближихме към рампата.

— Искам това чудо — Сучиади посочи с палец през рамо — да е на открито. Там, където може да го държим под око. Ще накарам Хансен да събори покрива с резонаторно оръдие.

— Изключено — отсече Хенд и отново погледна към Вардани. — Не можем да рискуваме да ни открият на този етап от операцията.

— Нито да повредим вратата — добави Вардани рязко.

— Нито да повредим вратата — повтори Хенд. — Боя се, капитане, че групата ви ще трябва да се примири с пещерата. Не ми се вярва да има някакъв риск в това. Подпорите, поставени от предишните посетители, изглеждат солидни.

— Видях тези ваши „подпори“ — тросна се Сучиади. — Епоксидни конструкции, които не са подходящи за…

— Сержант Хансен ги смяташе за напълно достатъчни — прекъсна го с видимо раздразнение Хенд. — Но ако не ви харесват, направете каквото смятате за необходимо.

— Не е въпросът в подпорите — продължи неотстъпчиво Сучиади. — Думата ми беше за онова, което е в пещерата.

Вардани вдигна глава от скицата, която правеше.

— Но това е чудесно, капитане — произнесе тя развеселено. — Само за двайсет и четири часа вие преминахте от състояние на пълно недоверие в целта на операцията към истинска загриженост за успешния й завършек. Какво по-точно ви притеснява?

Сучиади имаше смутен вид.

— Тази… находка — рече той. — За която вие твърдите, че е врата. Можете ли да ми дадете някакви гаранции, че нищо няма да дойде през нея от другата страна?

— Не мога, разбира се.

— Имате ли някаква представа какво може да дойде?

— Не, нямам — Вардани се засмя.

— В такъв случай, искрено съжалявам, госпожице Вардани. От военнотактическа гледна точка ми се струва целесъобразно да разположим оръжията на „Наджини“ в непосредствена близост до вратата.

— Капитане, това не е военна операция — намеси се Хенд с тон, в който се долавяше досада. — Струва ми се, че ви го обясних по време на първата оперативна. Вие сте участник в комерсиално начинание, чиято специфика налага вратата да не бъде излагана на риск от въздушно засичане, докато не достигнем определен стадий. А по-точно, съгласно Междукорпоративната харта, докато не преминем от другата страна и не разположим там маяк за обозначаване на собствеността на компания „Мандрейк“.

— Ами ако тази врата реши да се отвори, преди да сме готови, и през нея проникне нещо враждебно?

— Нещо враждебно? — повтори Вардани, която очевидно се забавляваше. — Като какво, например?

— Вие по-добре от мен би трябвало да знаете, госпожице Вардани — отвърна непреклонно Сучиади. — Моя грижа е безопасността на експедицията.

Вардани въздъхна.

— Те не са били вампири, капитане — рече тя уморено.

— Моля?

— Марсианците. Не са били вампири. Нито демони. Те са просто технологично напреднала раса с крила. Това е всичко. Няма нищо от другата страна на това „чудо“ — тя посочи с пръст към скалите, — което да не сме в състояние да построим след няколко хиляди години. Стига дотогава да овладеем милитаристичните си стремежи за разрушение.

— Това обида ли е, госпожице Вардани?

— Приемете го както ви харесва, капитане. Ние всички умираме от лъчева болест. Само на няколко десетки километра от нас цял един град е бил напълно обезлюден. Стотици хиляди цивилни граждани са били избити вчера. — Тя постепенно повишаваше глас. — Шансовете да ви застрелят, изгорят или премажат на тази планета никога не са били по-големи. Дори и да се измъкнете, очакват ви концентрационни лагери, където смъртта е малко по-бавна. И всичко това, едното и другото, е дело на войници като вас. Има ли нещо, което да добавя, за да си изясните отношението ми към милитаризма?

— Госпожице Вардани — намеси се с напрегнат глас Хенд. Под рампата Хансен, Жиан и Шнайдер бяха преустановили работата си и гледаха към нас, привлечени от високия тон на разговора. — Струва ми се, че изместихме темата. Обсъждахме въпроси, свързани с нашата сигурност.