Сразени ангели

— Така ли? — Вардани се разсмя, но после си пое дъх. — Добре, капитане. Ще бъда кратка. Занимавам се с археология от седемдесет години, но нито веднъж не съм се натъквала на каквито и да било сведения, че марсианците са в състояние да ни предложат нещо по-неприятно от това, което хората правят едни с други на Санкция IV. Като изключим радиационното заразяване около Собървил, ще бъдете в далеч по-голяма безопасност, ако седите на прага на вратата, отколкото където и да било другаде на повърхността на тази планета.

Настъпи кратка тишина.

— Защо не насочите оръдията към входа на пещерата? — предложих аз. — Същият ефект. Дори още по-добре, след като поставим там монитори. Ако се появят чудовища с половинметрови нокти, можем да ги затрупаме в пещерата.

— Чудесна идея — подкрепи ме Хенд и застана на платформата между Вардани и Сучиади. — Това май е най-доброто решение, капитане?

Сучиади се взря в очите на Хенд и изглежда схвана намека. Козирува и се завъртя на токове. Погледнах го отблизо, докато се спускаше от рампата. Лицето му не бе така безизразно, както по-рано, докато още привикваше с маорския „ръкав“.

Всъщност имаше вид, сякаш е бил предаден.

Понякога срещаш наивността на странни места.

В основата на рампата той се спъна в един труп на чайка и едва не падна. Изрита го ядосано, вдигайки фонтан от тюркоазен пясък.

— Хансен! — чухме го да вика. — Жиан. Изчистете тези боклуци от брега. Да няма и перушинка на два метра около кораба!

Оле Хансен повдигна вежди и козирува иронично. Сучиади дори не го забеляза — вече се отдалечаваше към водата.

Нещо тук не беше наред.

Хансен и Жиан използваха двигателите на два от гравибайковете, с които бе оборудвана експедицията, за да издухат труповете на чайките, и вдигнаха истинска буря от перушина. В пространството, което разчистиха, започна бързо да се оформя лагерът, с помощта на върналите се от траулера Дьопре, Вонсава и Крюкшенк. Докато се стъмни, вече бяха вдигнали пет фибробалона, заобикалящи дъговидно щурмовия кораб. Всичките бяха с еднакви размери, маскировъчна окраска и напълно неотличими един от друг, ако се изключеха номерата над вратите. Всеки от тях бе предназначен за четирима души и разполагаше с две двойни помещения и централно пространство. В един от тях бе оборудвана лабораторията на Таня Вардани.

Открих археоложката там, наведена над своите скици.

— Какво искаш? — посрещна ме тя, без да вдига глава от разработките си.

— Ей, аз съм.

— Знам, че си ти, Ковач. Питам, какво искаш?

— Трябва ли ми покана, за да идвам тук?

Тя спря да чертае, въздъхна и вдигна глава.

— Ковач, вече не сме във виртуалността. Аз…

— Не съм дошъл с намерение да те чукам.

Поколеба се, накрая намери сили и срещна погледа ми.

— Толкова по-добре.

— Та мога ли да вляза?

— Заповядай.

Наведох глава и пристъпих под ниския таван. Подът бе покрит със скици, чертежи и рисунки. Повечето бяха на техноглифи, с множество бележки покрай тях.

— Напредваш ли?

— Бавно. — Тя се прозина. — Паметта ми е отслабнала. Ще се наложи да си водя бележки за всяка стъпка.

Подпрях се на ръба на масата.

— Колко време ще ти отнеме?

Тя сви рамене.

— Няколко дни. А после и изпитанията.

— Те колко ще продължат?

— Общо, първоначалните или окончателните? Не зная. Защо питаш? Да не те сърби вече костният мозък?

Погледнах през прозореца към мястото, където пожарищата на Собървил хвърляха червеникави отблясъци в нощното небе. Толкова скоро след взрива и на такова близко разстояние разрушителните сили на лъченията вероятно действаха с пълната си мощ. Стронций 90, йод 131 и всички техни многобройни приятелчета, унищожаващи каквото срещнат на пътя си с убийствен ентусиазъм. Неволно потреперих.

— Просто съм любопитен.

— Което трябва да бъде поощрено. Но не бива да прекаляваш, че ще ти навреди на военната кариера.

Разпънах едно сгъваемо столче и седнах до масата.

— Струва ми се, че бъркаш любопитството със съчувствието.

— Така ли?

— Да, точно така. Любопитството е нещо, което притежават и маймуните. Инквизиторите са пълни с него. Това обаче не те прави по-извисено човешко същество.

— Е, предполагам, че ги знаеш тези неща.

Ответен удар, който заслужаваше възхищение. Не бях споменал нарочно инквизиторите, но едва сега си спомних, че е била в лагер.

— Защо се държиш така, Вардани?

— Казах ти, вече не сме във виртуалността.

— Така е.

Чаках. Тя се изправи и пристъпи към отсрещната стена, където бяха подредени няколко реда монитори. На повечето от тях се виждаше вратата, под различни ъгли.

— Ще трябва да ми простиш, Ковач — рече с усилие. — Избиха стотици хиляди невинни само за да разчистят пространство за едно чисто комерсиално начинание. Зная, че не аз съм го направила, но това не ме успокоява. Всеки път, когато съм навън, си представям, че вдишвам от техните атоми. Съжалявам, Ковач. Не съм се научила да преглъщам подобни неща.

— Ако искаш, да поговорим за двата трупа в мрежата на траулера.

— Има ли нещо, което трябва да обсъждаме? — тя дори не ме погледна.