Сразени ангели

— Точно така. Може сега да ти прозвучи детински, но по онова време всички бяхме много ядосани. Не зная дали ще можеш да разбереш какво е, когато всяко твое откритие, всяка теория, която предлагаш, се осмива само защото някога си застанал на губещата страна в политически спор.

Спомних си за Иненинското разследване.

— Знаеш ли, звучи ми познато.

— Сигурно е така. — Тя се поколеба. — Но има и нещо друго. Нощта, когато за първи път отворихме вратата. Тогава всички бяхме като полудели. Направихме щур купон, надрусахме се, приказвахме какво ли не. Всички твърдяха, че сега вече в Латимер професорите ще бъдат принудени да ме признаят за учен от голям ранг. Да признаят работата ми. — Тя се засмя. — Мисля, че дори изрепетирах речта си по случай награждаването. Всъщност, последните часове от купона ми се губят, както и следващата сутрин.

Тя въздъхна и прогони усмивката.

— На идната сутрин, когато изтрезняхме, като че ли започнахме да проглеждаме. Представяхме си какво ще се случи в действителност. Давахме си сметка, че обявим ли откритието си, ще изгубим контрола върху него. Гилдията щеше да прати някой мастит изследовател с правилни политически възгледи, който да поеме ръководството на проекта, а нас щяха да ни пратят у дома, с потупване по гърба. Е, сигурно щяха да ни допуснат в академичните среди, но срещу съответната цена. Щяха да ни позволят да публикуваме, но само след внимателна цензура на всичко, което намирисва на Вичински. Щяха да ни платят добре и да ни помолят да си затворим устите.

— По-добре, отколкото въобще да не ви платят.

Гримаса.

— Ако исках да съм втора лопата на някой кръглолик, политически правилно ориентиран шибаняк с половината от моя опит и квалификация, щях да отида в равнините като всички останали. Причината да дойда тук бе, че исках свои разкопки. Търсех възможността да се докажа в нещо самостоятелно.

— И другите ли мислеха като теб?

— На края. В началото се съгласиха да дойдат само защото никой не ги искаше другаде. Бяха млади, лесно повярваха в това, на което ги учех. Имаха енергията да се гневят.

Кимнах.

— Дали труповете в мрежата не принадлежат на някои от тях?

— Възможно е — тя отмести поглед.

— Колко души имаше в групата ти? Колко от тях биха могли да се върнат и да опитат да отворят вратата?

— Не зная. Само пет-шест от тях разполагаха с разрешителни от Гилдията, двама или трима от тези биха могли да го направят. Аирбоу. Уенг, може би. Текакриенгкрай. Тези са най-добрите. Но да опитат сами? — тя поклати глава. — Не зная, Ковач. Това беше друго време. Нямам представа как биха се държали при различни обстоятелства. Не зная дори как аз бих се държала.

За миг в мен се пробуди споменът за нея, гола под водопада. Опитах се да си събера мислите.

— Но сигурно в архивите на Гилдията ще има ДНК образци.

— Сигурно.

— Ако ги сравним с пробите от костите…

— Да, разбирам те.

— Само че ще е трудно оттук да получим достъп до архивите в Приземяване. А и, честно казано, не съм сигурен за какво може да ни послужи това. Не ме интересува кои са били тези хора. Искам само да знам как са се озовали в мрежата.

Тя потрепери.

— Ако са те — рече, после млъкна. — И аз не искам да знам кои са били, Ковач. Мога да живея и без това.

Дощя ми се да се пресегна в тясното пространство помежду ни и да я прегърна. Но не можах да се досетя за което и да било местенце от тялото й, където докосването ми да не изглежда съблазняващо и подканящо.

Мигът отмина. Умря.

— Отивам да поспя — рекох и се надигнах. — Ти най-добре направи същото. Сучиади сигурно ще ни събуди в ранни зори.

Тя кимна замислено. Вниманието й отново бе приковано другаде. Може би бе погълната от спомени.

Тръгнах си и я оставих надвесена над техноглифите.

21.

Събудих се изморен — от радиацията или от лекарствата, които бях погълнал, за да я наутрализирам. През прозорчето на фибробалона се прецеждаше сивкава светлина. Постепенно започнах да си припомням сцени от съня, който ме бе споходил през нощта…

Виждаш ли Клинов вълк? Виждаш ли?

Семетайр?

Разсея ме шумът от ентусиазирано миене на зъби, идващ откъм санитарната ниша. Извих глава и видях Шнайдер, който търкаше главата си с пешкир.

— Добро утро — подвикна ми той.

— Добро утро. — Подпрях се на лакът. — Колко е часът?

— Пет и нещо — той повдигна рамене, сякаш се извиняваше. — Нямаше да стана толкова рано, но Жиан не само се излюпи по тъмно, ами и излезе навън да тренира някакви бойни хватки, а аз спя леко.

Извих глава на другата страна и се заслушах. Зад стената на спалното от време на време се дочуваше рядко издишване и търкане на дрехи.

— Шибан психопат — промърморих.

— И не само той. Половината от тия, дето сте ги наели да ни пазят, са същите.

— Да, но изглежда само Жиан страда от безсъние. — Надигнах се, малко подразнен от времето, което бе отнело на бойния „ръкав“ да се отърси от съня. Може би точно с това се опитваше да се пребори и Жиан Жианпин. Изглежда лъчевата болест оказваше разяждащото си влияние и организмът реагираше като алармена система. Пинк-пинк-пинк. Иде краят.

Уууш! Хряс!

— Хаййй!