Сразени ангели

— Излишно е — тя се надигна и тръгна към изхода. — Ще бъда в пещерата.

Срещата приключи след нейното излизане.

Хансен и Крюкшенк се забавиха около половин час.

— Нищо — докладва сапьорът, когато се върнаха. — Никакви отломки, никакви следи от пожар или взривове. Всъщност… — добави той и посочи с пръст през рамо, към мястото, откъдето се връщаха. — Никакви следи от проклетата гадост.

Напрежението в лагера осезаемо нарасна. Повечето от войниците бяха завладени от мрачно настроение на очакване и единственото, с което се забавляваха, бе да чистят и подготвят оръжията си. Хансен разопакова корозиращите гранати и огледа детонаторите. Крюкшенк разглоби мобилната артилерийска установка. Сучиади и Вонсава изчезнаха в кораба, последвани не след дълго от Шнайдер. Люк Дьопре отиде на брега да тренира с Жиан Жианпин, а Хенд се прибра в неговия фибробалон, вероятно за да изгори още няколко ароматични свещички.

Прекарах останалата част от сутринта на една скала на брега в компанията на Сън Липинг. Ако се съдеше по небето, времето беше на оправяне. Сивите облаци от предния ден се бяха преместили далеч на запад, откривайки синьо небе. На изток пушеците над Собървил бяха изтънели. Нямаше го и димът от изпепелените наноли. Когато споменах този факт пред Сън, тя само сви рамене.

— Не те ли притеснява това? — попитах я.

— Кое? Била съм и в по-тежки положения.

— Разбира се, че си била. Нали са те убили.

— Да бе, забравих. Но не това имах предвид. Наносистемите са си тревога, но дори след онова, което каза Матиас Хенд, някак си не мога да си представя, че ще еволюират дотолкова да се опъват на „Наджини“.

Спомних си за роботите скакалци, за които разправяше Хенд.

— Роднините ти знаят ли с какво си изкарваш прехраната?

Тя ме погледна учудено.

— Да, разбира се. Баща ми ме посъветва да постъпя в армията. Те винаги имат пари, казваше той. Разбира се, тогава никой не предполагаше, че ще избухне война. Пък и как биха могли, преди двайсет години?

— Така е.

— А твоите?

— Моите какво? Не съм виждал баща си от осемгодишна възраст. Преди близо четирийсет години, субективно време. А обективно е над век и половина.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Животът ми стана далеч по-добър, откакто ни напусна.

— Не смяташ ли, че сега би се гордял с теб?

Това ме разсмя.

— О, да. Със сигурност. Той беше голям почитател на насилието, моят старец. Имаше пропуск за целия сезон на мутантите борби. Той самият обаче нямаше кой знае какви способности, та се упражняваше главно върху жена си и децата. Да, бе, как ли пък не? Ще се гордее с мен.

— А майка ти? — попита тя след малко.

Присвих очи, опитвайки се да си припомня. Един от страничните ефекти на Емисарската школовка е, че спомените от ранните години са доста замъглени, и този ефект се засилва с течение на времето.

— Сигурен съм, че се е зарадвала, когато постъпих в армията — рекох. — Първия път, когато се прибрах у дома в униформа, тя ми спретна цяла чайна церемония. Покани всички от квартала. Та, предполагам, че се е гордяла с мен. Пък и парите й дойдоха добре. Бяхме три деца — аз и по-малките ми сестри. Детството ни премина в оскъдица. На Харланов свят Протекторатът плаща доста добре на войниците си. Страх ги е да не ги прикоткат якудза и квелистите.

— Тя знае ли, че си тук?

Поклатих глава.

— Твърде дълго не съм се връщал у дома. При Емисарите има закон — не могат да те пращат на работа на родната планета. Опасяват се от проява на съчувствие към хората, чиято съдба решаваш.

— Чувала съм — кимна Сън. — Това е стандартна процедура. Има логика в нея. Но ти вече не си Емисар. Защо не отидеш да я видиш?

— И с какво ще се похваля? — засмях се огорчено. — Че съм професионален престъпник? Доколкото знам, майка ми се е омъжила за друг. Протекторатски офицер от кариерата. Ще й бъда чужд.

Сън не отговори. Известно време двамата мълчахме.

— Колко е тихо тук — подметнах, само за да кажа нещо.

— На определено ниво на сетивата — кимна тя. — Но не и на клетъчно, разбира се. Там долу се води битка, която ние губим.

— Ех, как ме зарадва само.

— Съжалявам. — Тя се засмя, в противовес на думите си. — Но ми е някак трудно да мисля за обкръжаващото ни спокойствие, когато от едната страна имаме разрушен град, от другата — дебнеща заплаха в хиперпортал, а по средата неумолимо настъпва невидимата армия на нанолите. А, да не забравя, че въздухът, който вдишваме, гъмжи от радиационни частици.

— Е, погледнато по този начин…