Сразени ангели

Ивет Крюкшенк и Оле Хансен бяха на борда. Гравироботът, оборудван със системата за събиране на човешки останки, бе прелетял ниско над онези участъци от пясъка, където се виждаха кървави петна и бе засмукал с мощната си вакуумна тръба всичко, което съдържаше в себе си човешка ДНК, събирайки го в два големи сини найлонови чувала, прикрепени към задната част на тръбата. Процесът на събиране и пакетиране бе придружен със звуци, които кой знае защо ми приличаха на повръщане. Когато роботът приключи, той откачи двата чувала, залепи отворите им с тънък лазерен лъч и постави върху тях етикети с точни обозначения. С каменно лице Сучиади ги отнесе до трупохранилището в дъното на хангара и ги затвори там. В нито един от чувалите нямаше нещо, което поне малко да напомня на човешки орган.

Не можахме да открием и следа от „колодите“. Амели Вонсава сканира целия район, но безрезултатно. Предположихме, че нанолите са погълнали всички неорганични материали, за да ги използват при изграждането на следващото поколение. Не намерихме също и оръжията на Хансен и Крюкшенк.

Отместих поглед от трупохранилището и се изкатерих на втория етаж. На пода в каютите на екипажа и задната кабина бяха струпани опаковани в пермапластик остатъци от бодливите пипала, които Сън Липинг изучаваше под микроскоп. Сучиади и Хенд бяха застанали зад нея. Таня Вардани седеше в ъгъла, с непроницаема физиономия. Приклекнах до нея, достатъчно далеч от останалите.

— Погледни — извика ме Сън, след като се изкашля. — Точно каквото каза, е.

— Значи няма защо да гледам.

— Това ли, според теб, са нанолите? — попита невярващо Сучиади. — Но…

— Сучиади, вратата дори още не е отворена — прекъснах го с все същия, изменен глас.

Сън отново долепи очи до окулярите, сякаш намираше там някаква утеха.

— Това е някаква кръстосана конфигурация — заговори тя. — Но отделните компоненти дори не се допират. Вероятно са свързани помежду си с динамични полета. Прилича ми на… не зная — на подсилена електромагнитна мускулна система върху мозаечен скелет. Всеки нанол генерира част от полето и на свой ред се прикрепя към него. Лъчите на фотонерите преминават през него, без да му сторят нищо. Може би изпаряват няколко наноли, които срещат по пътя си, макар че, според мен, те издържат на много високи температури, но това не нанася никакви сериозни поражения на цялостната структура и скоро след това околните единици заместват мъртвите клетки. Казвам клетки, защото всичко това е органично.

Хенд ме погледна учудено.

— Ти знаеше ли го?

Разперих ръце. Все още трепереха едва забележимо. Скритите под кожата биоимплантанти непрестанно се стягаха и разпускаха.

Направих опит да ги успокоя.

— Предположих го. По време на боя. — Срещнах погледа му. С периферното си зрение забелязах, че Вардани ни наблюдава. — Наречи го емисарска интуиция. Фотонерите не можеха да им въздействат, защото вече бяхме атакували колонията им с подобни оръжия и те се бяха научили да ги неутрализират.

— А резонаторното оръдие? — попита Сучиади, но гледаше към Сън.

Тя поклати глава.

— Подложих ги на минитест с резониращ лъч и нямаше никакви последствия. Нанолите резонират вътре в полето, но не получават никакви увреждания. Още по-слаб е ефектът на фотонерния лъч.

— Твърдите проектили са единственото нещо, което им действа — заяви Хенд замислено.

— Да, но не за дълго — рекох и се изправих. — Дайте им още малко време и ще се научат да се предпазват и от тях. А също и от корозиращите гранати. Трябваше да ги оставя за накрая.

— Къде отиваш, Ковач?

— На твое място, Хенд, щях да накарам Амели да ни вдигне още по-високо. Разберат ли, че не всичко, което ги избива, живее на повърхността, ще започнат да си отглеждат по-дълги пипала.

Излязох в коридора и се спуснах обратно в хангара. Люк Дьопре най-сетне бе успял да задейства автоматичната прицелна система на картечниците. Спуснал крака от люка, той пушеше и разглеждаше замислено песъчливия бряг под нас. В другия край на платформата седеше със скръстени крака Жиан Жианпин. И двамата мълчаха мрачно.

Облегнах се на една подпора и затворих очи. Един час и трийсет и пет минути. Обратно преброяване.

В съзнанието ми изникна образът на Крюкшенк. Замислена, засмяна, в кулминацията на оргазма, разкъсана в небето…

Престани.

Чух шум от триещи се дрехи зад мен и се обърнах. Беше Жиан.

— Ковач — той приклекна, за да е на едно ниво с мен. — Ковач, съжалявам. Тя беше добра душа…

Интерфейсният автомат шляпна в ръката ми и в следния миг го опрях в челото му. Той се отдръпна стреснато назад.

— Млъквай, Жиан — процедих през стиснати устни. — Кажеш ли още една дума, ще опръскам Люк с мозъка ти.

Чаках, стиснал автомата, който сякаш внезапно бе натежал. Не след дълго Жиан се надигна и ме остави сам.

Час и петдесет минути. Всяка изминала секунда пулсираше в главата ми.

29.