Сразени ангели

В началото пипалата изглежда само се затрудняваха да се заловят за обшивката на вратата. Те се плъзгаха по повърхността й, сякаш бе добре смазана. Повториха опитите си близо десетина пъти, после се отдръпнаха и от пясъка изникна нова, по-дълга и по-дебела ръка, която се издигна на десетина метра, преди да се увие около подножието на шпила. Изглеждаше толкова здрава и гъвкава, че със сигурност би могла да свали „Наджини“ насред полет.

Ръката се изви и видимо се напрегна.

След това се разпадна.

Отпърво си помислих, че Сън е пренебрегнала инструкциите ми и е открила огън с резонаторното оръдие. Но почти веднага си спомних, че нанолите бяха неподатливи на резонаторен огън.

Останалите кабели също бяха изчезнали.

— Сън? Какво, по дяволите, стана?

— Точно това се опитвам да установя — чух задъхания й глас.

— Вратата го изключи — произнесе с ясен глас Вардани.

— Изключи кое? — попита Дьопре.

Сега вече почти долавях усмивката в гласа на археоложката.

— Нанолите съществуват в електромагнитна среда. Това ги свързва. Вратата изключи полето.

— Сън?

— Изглежда госпожица Вардани е права. Не засичам долу никаква електромагнитна активност. И никакво движение.

Последва тишина, прекъсвана от тихия пукот на радиовръзката. Всички обмисляха чутото.

— През това нещо ли ще трябва да прелетим? — попита накрая Дьопре.

Имайки предвид случилото се досега и онова, което очаквахме да се случи в обозримото бъдеще, час нула в преддверието на вратата бе напълно лишен от драматичност. Две минути и половина преди отварянето трептящите светлини, които бяхме наблюдавали през поляризиращия екран на Вардани, най-сетне преминаха във видимия спектър, очертавайки потрепващите контури на входа. На дневна светлина гледката не бе така впечатляваща, както в мрака на пещерата.

Осемнайсет секунди преди финалния срок цялата машина видимо се разтърси, сякаш потрепваше с криле.

Девет секунди след това над шпила се появи черно петно, наподобяващо сфера от масло. То се плъзна бавно надолу, разширявайки се по пътя.

Осем секунди по-късно петното започна да се върти около собствената си ос. В мрака, изпълващ центъра му, заблещукаха звезди.

Четвърта част Необясними феномени

„Трябва да приемаме на сериозно всеки, който строи спътници, които не можем да свалим. Подходът към технологията на подобен създател трябва да е крайно внимателен. Това не е религия, а проява на здрав разум.“

Квелкрист Фалконър

„Метафизика за революционери“

30.

Не обичам открития космос. Той те удря право в главата.

Първо, защото не е материален. Можеш да направиш далеч повече грешки в космоса, отколкото на дъното на океана или в токсична атмосфера, като тази на Светулка 5. Глупостта и невниманието тук се заплащат неимоверно по-скъпо, отколкото навсякъде другаде.

Но не само по тази причина.

В орбитата на Харланов свят кръжат спътници, готови да стрелят по всичко, което се издигне над повърхността и е по-голямо от шестместен хеликоптер. Съществуват някои изключения от това правило, за които така и не е намерено обяснение. Като резултат от това жителите на моята планета рядко летят и съвсем естествено изпитват неописуем страх от височините. Първия път, когато облякох космически скафандър — бях на осемнайсет, в Протекторатската школа, — умът ми се смрази в мига, когато погледнах към безмерната пустош. Усетих, че се задавям. Имах чувството, че ще падам безкрайно дълго.

Емисарската школовка ти помага да преодоляваш почти всички страхове, но не прогонва причината, която ги е предизвикала. Усещах намесата й всеки път — като тежест, легнала над съзнанието ми. В орбита около Лойко, по време на Пилотското въстание; при операцията с космическите командоси на Рандал; край една от луните на Адорацион и веднъж в дълбините на открития космос, когато бяхме подхванали смъртоносна игра на криеница със съперниците от „Недвижимо имущество“ за това кой пръв ще разположи опознавателен маяк около отвлечения колонизаторски шлеп „Мивтсемди“, който се косеше беззвучно по собствена траектория, на светлинни години от най-близкото слънце. От всички изброени, битката около „Мивтсемди“ бе най-тежка. Все още я виждам в кошмарите си.

„Наджини“ се плъзна през отвора в тримерното пространство, което бе създала вратата, и увисна в нищото. Изпуснах дъха, който задържах в гърдите си от момента, когато щурмовият кораб започна да се приближава към вратата, и се подпрях на таблото под монитора, докато системите на кораба уравновесяваха гравитационното поле. Виждах съвсем ясно звездите отсреща, но предпочитах да им се любувам през илюминатора на пилотската кабина. Все едно, че гледаш врага право в очите, че усещаш лишеното от материя пространство на няколко сантиметра пред носа си. Като че ли така най-добре усещаш животинските корени в себе си.