Сразени ангели

— Нямаме никакъв интерес да ви предаваме на Клина — продължи Хенд. — Но не мога да рискувам да приема в експедицията човек, който в извънредни ситуации отказва да се подчинява на заповеди. Трябва да зная какво се е случило.

Сучиади ми хвърли въпросителен поглед. Кимнах едва забележимо.

— Той нареди да изтребят хората ми — рече лаконично.

Кимнах отново, този път на себе си. Типично в стила на Вьотин.

— И какво го накара да вземе подобно решение?

— О, за бога, Хенд — завъртях се на стола. — Не го ли чу? Искал е да спаси хората си, затова не се е подчинил. На мен това обяснение ми е достатъчно.

— Съществуват някои фактори, които…

— Губим си времето — прекъснах го и се обърнах към Сучиади. — При подобна ситуация би ли постъпил по друг начин?

— Да — той показа два реда снежнобели зъби. Не бях сигурен дали да го нарека усмивка. — Щях да наглася фотонера на максимално широк лъч. Така щях да изпържа целия му отряд и нямаше да могат да ме арестуват.

Погледнах към Хенд. Той само клатеше глава, закрил очите си с длан.

Сън Липинг:

Черни, монголоидни очи, скрити под арковидни епикантови гънки, широки скули. Устни, извити надолу и застинали в мрачно подобие на сардонична усмивка. Дълга, катранена на цвят коса, спускаща се към дясното рамо и прихваната с пръстеновиден статичен генератор. Излъчва непоклатимо спокойствие.

— Разбрах, че си се самоубила? — попитах със съмнение.

— Така ми казаха — бе отговорът. — Помня само, че дръпнах спусъка. Хубаво е да знам, че въпреки обстоятелствата съм съхранила точния си мерник.

Куршумът от пистолета бе проникнал отдясно през долната челюст и преминавайки през мозъка, бе направил симетрично изходно отвърстие в темето.

— Трудно е да се пропусне целта от подобно разстояние — отбелязах безпристрастно.

Черните й очи не трепнаха.

— Но казват, че не е невъзможно.

Хенд се покашля.

— Нещо против да ни кажете защо го направихте?

Тя се намръщи.

— Пак ли?

— Това — поясни Хенд — бе само подборна програма.

— Аха.

Тя изви леко нагоре очи, изглежда търсейки да задейства вътрешна информационна програма. Параметрите на виртуалността не позволяваха да се ползва никакъв друг софтуер, освен този, който принадлежи на „Мандрейк“, но тя не прояви изненада заради липсата на отговор. Постара се да си припомни всичко по обичайния начин.

— Натъкнахме се на взвод от автобронирани машини. Бронепаяци. Опитах се да минирам зададения им район на действие, но там вече бяха поставени вирусни капани, които ги поразяваха право в контролната система. От роулингов тип, ако не се лъжа. — Отново тази мека гримаса. — Нямах време да предприема каквито и да било ответни действия, нито имаше смисъл да се изключвам — усещах вече първите признаци на вируса. Това бе единственото възможно решение.

— Много впечатляващо — бе коментарът на Хенд.

Когато приключихме, върнахме се на терасата да си проветрим главите. Облегнах се на парапета и сведох поглед към опустелите заради полицейския час улици на Приземяване. Хенд отиде да си налее кафе. Терасата зад мен бе почти празна, масите бяха разхвърляни като йероглифен надпис. Нощта бе студена и вятърът ме накара да потреперя. Кой знае защо си спомних думите на Сън Липинг.

От роулингов тип…

Тъкмо роулинговият вирус бе изтребил иненинското предмостие. Бе накарал Джими де Сото да си издере очите, преди да издъхне. Тогава бе последен хит на военното изкуство, сега — стока с отминала слава. Единственият вирусен софтуер, който кемпистите можеха да си позволят.

Времето тече, но пазарните механизми са вечни. Светът се мени, само мъртвите си остават мъртви.

А ние, останалите, трябва да продължаваме.

Хенд се върна с две чаши от кафемашината. Подаде ми едната и се облегна на парапета до мен.

— Е, какво мислиш? — попита след време.

— Има вкус на пикня.

Той се изкиска.

— Питам какво мислиш за нашия отряд?

— Стават. — Сръбнах от кафето и се загледах към светлините на града. — Не ми хареса само нинджата, но той притежава някои полезни умения и е готов да изпълни дълга си, дори ако трябва да загине, което винаги е било голямо предимство за всеки войник. Колко време ще отнеме подготовката на клонираните тела?

— Два дни. Около.

— И още толкова, докато хората привикнат с новите си „ръкави“. Не можем ли да започнем с привикването във виртуалността?

— Не виждам причини да не го направим. Бихме могли да извлечем биопараметрите на подготвящите се „ръкави“ и да ги зададем във всяка от „колодите“. При времеускорение от петдесет пъти отрядът ще получи цял месец виртуално време за тренировка в новите „ръкави“ на Дангрекски терен, което е само няколко часа реално време.

— Чудесно — кимнах, но кой знае защо не го мислех.

— Моите собствени резерви са по отношение на Сучиади. Не съм убеден, че този човек ще приема безропотно заповеди.

Свих рамене.

— Ами тогава, назначи го за командир.

— Сериозно ли говориш?

— Защо не? Той има нужната квалификация, чин и опит. Освен това е лоялен към хората си.

Хенд не отговори. Забелязах, че се мръщи.

— Какво има?

— Нищо — той се изкашля. — Мислех си, че ти ще поискаш командването.