Сразени ангели

Затворих очи и се върнах на Харланов свят. Уютна къщурка сред хълмовете над Милспорт. В ъгъла са струпани крадени биоелектронни компоненти, въздухът е задимен, шумно е, защото празнуваме успешния завършек на операцията. Вирджиния Видура спори на политически теми с хора от групата й, там е и скандално известният Малък голям микроб. Из помещението отекват квелистки лозунги и откъси от стихотворения.

— Боли ли те?

Отворих очи и я погледнах обидено.

— Таня, повечето от тези неща са писани на стрипджап. Това е най-разпространеният език на Харланов свят. Опитвам се да си припомня амер-английската версия.

— Просто изглеждаше, сякаш нещо те боли. Не се престаравай заради мен.

— Ами това е мъчителен процес. Не ме вини за лошия превод. — Вдигнах ръка. — Започва така:

„Мъжки «ръкави»,
укротете своите хормони
или ги изразходвайте
в стонове
от друго естество.
(Намерете утеха в нас.)
Нека кръвта ви
блъска по други причини в слепоочията.
Нека легнем с вас,
нека ви чукаме.
(Пък нищо, че ще кажете:
цената не си заслужаваше.)“

Седнах. Тя се подсмихваше.

— Малко странна форма за революционна поезия. Тя не беше ли водачка на едно доста кърваво въстание? На бой до смърт срещу тиранията на Протектората, и прочее?

— Да. Няколко кървави въстания, ако трябва да бъдем точни. Но няма никакви доказателства за смъртта й. Изчезнала при последната битка край Милспорт. Така и не намериха „колодата“ й. Но до последния си дъх тя не промени възгледите си за природата на насилието, защото си даваше сметка, че е нещо, което не може да бъде избегнато. Вместо това сменяше начините на действие, за да се нагажда към реалността.

— Не е кой знае каква философия.

— Не е, права си. Но квелизмът никога не се е отличавал с изявен догматизъм. Единственото кредо, което Квел защитаваше, бе: „Приеми фактите“. Искаше да го изпишат на надгробния й камък. Това означава да се отнасяш творчески към тях, без да ги пренебрегваш или да се опитваш да ги обясниш като някаква историческа последователност. Тя често повтаряше, че никой не може да контролира войната. Дори когато тя самата започна своята война.

— Звучи ми някак пораженчески.

— Ни най-малко. Нищо повече от възприемане на опасността. Приемане на фактите. Не започвай война, ако можеш да я избегнеш. Защото избухне ли, тя бързо излиза изпод контрол. Никой не прави нищо друго, освен да се опитва да оцелее или да следва своя хормонален курс. Да се държи за седлото и да подскача. Да остане жив и да чака момента на освобождаването.

— Както и да е. — Таня се прозя. — Ковач, ще ти призная, че не ме бива особено в чакането. Може да ти прозвучи странно от устата на археолог, но е така. Въпреки лагера…

Изправих се.

— Ще ти донеса нещо за пиене.

— Не. — Тя не помръдна, но гласът й стана неочаквано твърд. — Нямам нужда да забравям, Ковач. Това, от което се нуждая… — Тя се покашля. — Искам да направиш нещо за мен. С мен. Това, което направи и по-рано. В началото, имам предвид. Защото то… — тя погледна потрепващите си ръце — … имаше… неочаквано за мен въздействие.

— Ах — рекох и се отпуснах назад. — Това ли било?

— Да, това. — За миг в гласа й долових яд. — Сигурно има разумно обяснение. След като успокоява емоциите.

— Да, така е.

— Да, така е. Е, точно сега има едно нещо в мен, което се нуждае от успокояване, и единственият начин да го направя е, като се чукам с теб.

— Не съм сигурен, че…

— Не ми пука — прекъсна ме рязко тя. — Ти ме промени. Ти ме оправи. — Тонът й се поуспокои. — Навярно трябва да съм ти благодарна, но не се чувствам така. Чувствам се поправена. Ти създаде тази неуравновесеност в мен и сега искам всичко да се върне постарому.

— Виж, Таня, още не си в състояние да…

— О, това ли? — тя се подсмихна с ъгълчето на устата. — Давам си сметка, че в момента не съм кой знае колко привлекателна, освен може би…

— Нямах предвид това…

— За някой извратен тип със странни представи за чукането. Виж, това е моя грижа. Ще го направим виртуално.

Имах чувството, че сънувам.

— Искаш да го направим сега?

— Ами да. — Още една съкрушителна усмивка. — Иначе не мога да спя. А се нуждая от почивка.

— Да не си намислила нещо?

— Да. — Беше като някаква странна, детска игра.

— И къде, по-точно?

— На долния етаж. — Тя се изправи и ме изгледа отвисоко. — Знаеш ли, задаваш доста въпроси за мъж, когото предстои да изчукат.

Долният етаж, според бъбривия асансьор, беше предназначен за отдих и забавления. Веднага щом се отвориха вратите, се озовахме в просторен фитнес център, с подредени в два реда чудновати машини, напомнящи насекоми. В дъното се виждаха лежащи клетки за виртуална връзка.

— Там ли ще го направим? — попитах сконфузено.

— Не. В затвореното помещение зад тях. Тръгвай де.