Сразени ангели

Както и следваше да се очаква, земята под краката ни бе почистена от клечки и насекоми. Една тясна пътека водеше между дърветата. Поехме по нея, хванати ръка за ръка, докато над главите ни чуруликаха пъстроперести птички, а от клоните малки, сладки маймунки издаваха различни звуци.

Водопадът бе на две нива и се изливаше под широка дъга в просторно езеро, от което започваше ромолящ ручей. Стигнах малко преди нея и се изправих, разперих ръце и погледнах надолу. Усмихнах се. Сега бе моментът да ме блъсне във водата.

Нищо.

Обърнах се да я погледна и открих, че трепери.

— Ей, Таня — взех лицето й в ръце. — Добре ли си? Какво има?

Но вече знаех какво има. Спомени от шибания лагер. Оздравителната техника, която й бях приложил, е сложен процес, който понякога, макар и временно, може да поеме в обратна посока.

Шибаната война.

Ако сега, насред тази райска красота, ми попаднеха Айзък Карера и Джошуа Кемп, щях да ги убия с голи ръце. Щях да ги съборя в езерото и да ги удавя там.

„Не можеш да го направиш — промърмори някаква част от мен. — Нали видя, че в тази вода може да се диша.“

Мъже като Карера и Кемп нямаше да могат.

„Да, надявай се.“

Ето защо протегнах ръце, улових Таня Вардани през кръста и двамата заедно цопнахме във водата.

16.

Изплувах на бял свят с киселинен дъх в устата и засъхнала върху корема сперма. Топките ме боляха, сякаш някой ги беше настъпвал. В ъгъла на кабинната премигваше червен циферблат. Две минути и половина реално време.

— Мамка му… — покашлях се и се огледах. От другата страна на кушетката имаше руло с големи салфетки — вероятно точно за тази цел. Откъснах едно парче и се избърсах, докато все още се опитвах да прогоня виртуалността от очите си.

Бяхме се чукали в езерцето под водопада, без дори да излизаме на повърхността.

После на брега.

И накрая на товарната платформа, малко преди всичко да приключи.

Откъснах още салфетки и си изтрих лицето. Облякох се бавно, напъхах „умния“ автомат в колана и потръпнах болезнено, когато се опря в изтощения ми член. Намерих огледалото и се огледах в него, опитвайки се да си изясня какво се бе случило с мен там вътре.

Емисарска психика.

Бях използвал някои трикове върху Вардани и сега тя бе добре, или поне показваше признаци на бързо възстановяване. Точно това исках. Не очаквах обаче, че Вардани ще се привърже към сексуалните аспекти на техниката и ще изпитва нужда от нови процедури.

Никога досега не се бе случвало. Поне на мен.

Не бях наясно и с моите чувства. Нямаше никакъв начин да го разбера, докато се разглеждам в огледалото. Сложих си усмивка на лицето и излязох навън, при застиналите машини за мускули. Вардани ме чакаше до една от тях…

… и не беше сама.

Тази мисъл още се просмукваше през приятно отпуснатата ми нервна система, когато дулото на едрокалибрен фотонер се подпря в тила ми.

— Съветвам те да избягваш резки движения, друже. — Странен, екваториален акцент, какъвто не се чуваше по тези места. — Инак ти и приятелката ти ще си тръгнете оттук без глави.

Опитна ръка опипа пояса ми и измъкна автомата, след това го хвърли към другия край на помещението. Чух приглушен тропот от падане.

Опитах се да си представя къде лежи.

Екваториален акцент.

Кемписти.

Погледнах към Вардани, с безпомощно увиснали ръце до тялото, и към другия, който бе притиснал малък компактен бластер в тила й. Носеше плътно прилепнал, черен стелт костюм и маска от прозрачна пластмаса, която се нагъваше, следвайки движенията на лицевите му мускули. Само на мястото на очите имаше два симетрични отвора. Беше нарамил раница, в която вероятно държеше пълно оборудване за проникване в сгради. Като минимум би трябвало там да има биоиндикаторен скенер, шифрочетящо устройство и автоблокатор на охранителната система.

… много добре оборудвани…

— Свършено е с вас, момчета — рекох, с удивително спокойствие.

— Много смешно, друже. — Този, който ме обезоръжи, ме извъртя и сега гледах във фунията на фотонера. Същите дрехи, идентична лицева маска. Същата черна раница. Още двама техни близнаци се мотаеха някъде отзад и държаха под постоянно наблюдение изхода на помещението. Дулата на техните фотонери сочеха към пода. Ентусиазмът ми да изравня шансовете за успех на двете страни започна да се топи като екранчето на изключен монитор.

Игра на време.

— Кой ви праща, момчета?

— Виж какво — прекъсна ме първият. — Нещата стоят така. Дошли сме за нея, ти си само купчина крачещ въглерод. Затвори си устата и може би ще вземем и теб, да сте си чифт. Но продължаваш ли да ме дразниш, ще те изпека на грил, колкото да видя как изглеждат в печено състояние емисарските ти клетки. Ясен ли съм?

Кимнах, полагайки отчаяни усилия да се освободя от постсъвкупителната вялост, която ме бе завладяла. Пристъпих едва забележимо от крак на крак…

… и прогоних скорошните спомени.

— Добре. А сега, да ви видя ръцете. — Той бръкна в един от джобовете на костюма си и извади контактен парализатор. Дулото на фотонера не мръдна и на милиметър от центъра на челото ми. — Един по един, разбира се.