Сразени ангели

— Да, благодаря за съветите, Ковач. — Той потърка уморено очи. — Сигурно не знаеш, че имам докторат върху военновременно инвестиране. Това, което искам да знам, е какво търсехте вие двамата тук в два часа след полунощ.

Спогледахме се с Вардани. Тя повдигна рамене.

— Чукахме се — рече.

Хенд се ококори.

— Ах — въздъхна той. — Вече.

— Какво означава то…

— Ковач, моля те. Не ми причинявай главоболие. — Той се изправи и кимна на двамата криминолози, които се навъртаха наблизо. — Добре, изнесете ги оттук. Вижте дали няма да намерите съвпадение с тъканните проби от улица „Откритие“ и стената на канала. Те са в документ Ц22.

Останахме да гледаме как откарват труповете на колички. Хенд подаде сондата на един от криминолозите и избърса ръце една в друга.

— Някой много иска да сложи ръка върху вас, госпожице Вардани — подметна той. — Някой с възможности. Предполагам, това би трябвало да ме убеди, че съм постъпил правилно, като съм инвестирал във вас.

Вардани се поклони иронично.

— Този някой трябва да разполага с вътрешни хора — добавих замислено. — Дори с раница, натъпкана със заглушаваща апаратура, ще му е доста трудничко да се промъкне вътре без чужда помощ. Имаме изтичане на информацията.

— Така изглежда.

— Кого прати да провери „опашките“, които доведохме от бара предната нощ?

Вардани ме погледна разтревожено.

— Някой ни е проследил?

Посочих Хенд.

— Той го казва.

— Хенд?

— Така е, госпожице Вардани. — Изглеждаше ужасно изморен и ми хвърли укоризнен поглед. — Мисля, че беше Денг.

— Денг? Сериозно ли говориш? Не трябваше ли да е на подготовка за новия „ръкав“?

— Денг имаше замразен клонинг — сряза ме той. — Това е стандартна политика при ръководителите на охранителни звена, а и той е разполагал с цяла виртуална седмица за възстановяване, преди да бъде въведен в обстановката и прехвърлен в новото тяло. Мисля, че беше напълно готов за работа.

— Мислиш ли? Защо не му се обадиш?

Хенд вече посягаше към телефона.

— Събудете Денг Жао Жун, ако обичате. — Той почака. — Ах, така ли? Е, опитайте това, в такъв случай.

Поклатих глава.

— Хенд, осъзнаваш ли какво правиш. Този човек тъкмо се е възстановил от предишната си смърт. Намирал се е в ужасно нестабилно състояние на духа. А ти го пращаш на акция, при това свързана с нашия случай? Остави този телефон. Няма да го откриеш. Той вече те е продал, и то за жалки грошове.

Хенд стисна зъби и продължи да притиска телефона до ухото си.

— Хенд, че аз почти го подтикнах да го направи. Да, не се блещи такъв. Казах му, че „Мандрейк“ не дава пукната пара за него и такива като него, а ти го потвърди, като сключи сделка с нас. А след това го върна в строя, за да му покажеш къде му е мястото.

— Не съм го пратил аз, Ковач — просъска ядно той. Ръката, с която стискаше телефона, бе побеляла. — А и ти нямаше защо да му дрънкаш подобни неща. А сега, затвори си устата, ако обичаш. Да, Хенд е на телефона.

Той се заслуша. От слушалката долитаха кратки, отривисти реплики, в които се долавяше гняв. Накрая затвори.

— Рано снощи Денг е напуснал сградата със собствен транспорт. Около полунощ са му изгубили следите на улица „Старото кметство“.

— Нещо май губим връзка със служителите в последно време?

— Ковач. — Той протегна ръка, сякаш възнамеряваше да ме спира. — Не искам да чувам такива неща. Ясно ли е? Не желая да ги чувам.

Повдигнах рамене.

— Че кой иска? Тъкмо по тази причина се случват.

Хенд дишаше тежко.

— Ковач, не възнамерявам да обсъждам с теб служебните си проблеми. При това в пет часа сутринта! — Той се извъртя рязко на токове. — Най-добре да се приготвите. В девет се прехвърляме в Дангрекската симулация.

Метнах поглед на Вардани и забелязах, че ми се усмихва. Двамата си разменихме намигвания зад гърба на Хенд. Духът на бунтовничеството беше заразителен.

Хенд спря на десетина крачки от нас. Сякаш ни беше усетил.

— Ох — той се извърна и ни погледна. — Между другото. Преди около час кемпистите са хвърлили мародерна бомба над Собървил. С висока мощност. Няма оцелели.

Мярнах бялото на очите на Вардани, когато тя отмести поглед от мен. Долната й челюст беше увиснала.

Хенд постоя още малко, да се порадва на ефекта от думите си.

— Помислих, че ще искате да го знаете — подхвърли накрая.

17.

Дангрек.

Небето бе в цвят на стари джинси, избелялосиньо, примесено с повлекла от бели облаци на голяма височина. Слънцето бе достатъчно ярко да те накара да замижиш. Топлите му лъчи галеха приятно голите части на тялото. Растителността наоколо бе покрита с черна пепел от радиоактивния облак.

Точно отпред се виждаше горящият Собървил. Димът се издигаше право нагоре към небето в цвят на избелели джинси.

— Гордееш ли се със себе си, Ковач? — прошепна Таня Вардани в ухото ми, докато ме подминаваше, за да се изкатери на близкия хълм. Това бяха първите й думи, откакто чу новината от Хенд.

Последвах я.

— Ако смяташ да се оплакваш, най-добре се обърни към Джошуа Кемп — срязах я, след като я застигнах. — А и не се прави, че не знаеше. Всички очаквахме да се случи.

— Да, и затова сега ми е толкова гадно.