Сразени ангели

— Ох. — Тя също ми се усмихна. — Е, трябваше да те попитам. — Очите й се стрелнаха към слабините ми и тя задържа поглед демонстративно. — Какво ще кажеш да проверим двамата какво има там?

— Нямам нищо против.

Сега и моята слушалка избръмча подканящо.

— Слушам те, Сучиади.

— Сър, ако не ви представлява трудност — чух гласа му, изпълнен с нескрита ирония, — бихте ли оставили войниците ми да се разгърнат?

— Разбира се. Извинявай. Няма да се повтори.

— Благодаря.

Тъкмо смятах да прекъсна връзката, когато се намеси гласът на Таня Вардани. Всъщност всичко, което се чуваше, бяха приглушени ругатни.

— Какво е това? — попита рязко Сучиади. — Сън?

— Ами това е госпожица Вардани, сър — отвърна с типичното си спокойствие Оле Хансен, надвиквайки неспирните проклятия на археоложката. — Мисля, че ще е най-добре да дойдете и сам да видите това.

Застигнах Хенд на брега, но не можах да го задмина. Цигарите и болните дробове не важат във виртуалността, та сигурно загрижеността му за инвестициите на „Мандрейк“ му бе придала допълнителни сили. Все още непривикнали с новите си „ръкави“, останалите от групата изостанаха зад нас. Двамата първи се озовахме до Вардани.

Открихме я на почти същото място, на което бе спряла и предишния път, докато разглеждаше каменопада. В първия момент не можах да разбера накъде гледа.

— Къде е Хансен? — попитах объркан.

— Слезе долу — махна тя към каменната джунгла. — Един Господ знае защо.

И тогава ги видях. Белезникави белези от наскорошен взрив, обкръжили двуметров, назъбен проход, през който се виеше тясна пътечка.

— Ковач? — бе единственото, което успя да каже Хенд.

— Виждам. Кога за последен път допълвахте симулацията?

— Днес — отвърна Хенд и се приближи към отвора.

Таня Вардани кимна.

— Високоорбитално сателитно сканиране, ако не се лъжа?

— Точно така.

— Чудесно. — Таня се извърна и бръкна в якето си за цигари. — Значи може и да не открием нищо там.

— Хансен! — Хенд сви ръцете си на фуния и се провикна, забравил, че разполагаме с радиовръзка.

— Чувам те — долетя глас зад стената от камъни. — Тук няма нищо.

— Разбира се, че няма — подхвърли Вардани, без да се обръща към някого.

— Виждам приблизително кръгла площадка, широка двайсетина метра, но камъните около нея изглеждат странно. Сякаш са били разтопени.

— Това е импровизация — произнесе нетърпеливо Хенд в микрофона. — Армейският ИИ само предполага какво може да има там.

— Попитай го вижда ли нещо в средата — рече Вардани и хвърли цигарата си по вятъра.

Хенд предаде въпроса. Отговорът дойде незабавно.

— Да, купчина, наподобяваща сталагмит.

Вардани кимна.

— Това е нашата врата — рече тя. — Вероятно реконструирана от компютъра въз основа на стари данни от някой разузнавателен полет над района…

— Някой е идвал тук — прекъсна я Хенд.

— Така изглежда. — Вардани изпусна тютюнев дим и посочи с ръка. — А също и това.

Закотвен в плитчините, само на неколкостотин метра нататък по брега, се виждаше малък, разнебитен траулер, който се полюшваше леко над вълните. Една от мрежите му бе спусната през борда и се изпъваше, сякаш пълна с улов.

Небето започна да избледнява.

Беше почти толкова неприятно, колкото излизането от ППИП. Отворих очи и пред мен изплуваха налудничавите изображения на емпатичното психопрограмно изкуство.

— Уф, мамка му — въздъхнах и се надигнах, смъквайки машинално електродите.

Вратата на кабината се отвори с тихо свистене. Хенд пристъпи вътре, докато все още си навличаше дрехите. Примижах към него.

— Необходимо ли беше това?

— Обличай си ризата, Ковач. — Докато говореше, той си закопчаваше копчето на яката. — Чака ни работа. Искам до довечера да сме на полуострова.

— Не прекаляваш ли…

Той вече се обръщаше.

— Хенд, войниците не са привикнали с новите си „ръкави“. Имат още да учат.

— Оставих ги там — той посочи с палец през рамо. — Ще им дам още десетина минути — това са два дни виртуално време. После си събираме багажа и потегляме. Ако някой ни е изпреварил на онзи бряг, ще го накарам дълбоко да съжалява.

— Ако е бил там, когато са ударили Собървил — извиках след него, — вероятно вече съжалява дълбоко. Заедно с всички останали.

Стъпките му се отдалечаваха по коридора. Беше си сложил и сакото и крачеше с уверената походка на истински бизнесмен. Способен на всичко. Готов да изпълни дълга си към компанията, докато аз все още седях на кушетката и се озъртах объркано.

Трета част Разрушителни сили

„Разликата между виртуалността и живота е много проста. В симулацията знаеш, че всичко се управлява от една всемогъща машина. Реалността не предполага подобна вероятност и човек лесно може да се излъже, че той контролира всичко.“

Квелкрист Фалконър

„Морал на ръба на пропастта“

18.

Няма начин да прехвърлиш незабелязано междупланетен кораб до другата страна на планетата. Затова и не се опитвахме.