Сразени ангели

„Мандрейк“ ни запази приоритетен старт и парабола за приземяване чрез подорбиталната платформа на Картела и ние излетяхме от един анонимен космодрум в покрайнините на Приземяване още късно същия следобед. Бяха ни осигурили сияещ, новичък щурмови кораб „Локхийд Митома МП“, който ужасно приличаше на опушен скорпион, комуто някой е откъснал щипките. Когато го видя, Амели Вонсава кимна одобрително.

— От серията „Омега“ — рече ми тя, най-вече защото се бях озовал до нея на стъпалото на скутера. Докато говореше, приглаждаше машинално назад косата си и търкаше нетърпеливо симбиотните розетки на врата. — Можеш да кацнеш с това бебче право на булевард „Инкорпорация“, без дори да обгориш дръвчетата. После да пуснеш две плазмени торпеда през сенатския портал, да се изправиш на опашка и да изхвърчиш на орбита преди още да се взривят.

— Например — кимнах сухо. — Но подобна задача могат да поставят само на някой кемпист, който ще лети на разнебитена бракма от типа на „Маои 10“. Така ли е, Шнайдер?

Шнайдер се захили.

— Така е, колкото и да е неприятно на някого.

— Какво да е неприятно? — намеси се Крюкшенк. — Да си кемпист?

— Не, да летиш на „Маои“ — отвърна Шнайдер, докато плъзгаше поглед надолу по маорския й боен „ръкав“. — Да си кемпист, не е чак толкова лошо. Е, освен дето трябва да им пееш маршовете.

Крюкшенк се облещи.

— Ти наистина ли си бил кемпист?

— Шегува се — намесих се и скастрих Шнайдер с поглед. С нас нямаше политкомисар, но Жиан Жианпин ми изглеждаше със здрави кемпистки възгледи и не знаех дали не ги споделят и други членове на групата. Излишно бе още в началото да пораждам вражда между хората.

Един от страничните люкове на „Локхийд“ се отвори и отвътре се показа Хенд, в прилежно изгладен маскировъчен, хамелеонохромиран комбинезон, който мигновено се обагри в сиво, като преобладаващия цвят на щурмовия кораб.

— Добре дошли на шибаното пътешествие — произнесе Хансен.

Бяхме готови за старт пет минути преди определения от „Мандрейк“ прозорец. Амели Вонсава въведе полетния план в компютъра на локхийда, включи последователно всички системи и сетне, поне както ми се стори, потъна в сън. С пъхнати кабели в тила и бузата и затворени очи, тя се изтягаше в своя новичък маорски „ръкав“ като криокапсулна принцеса от полузабравена приказка през Заселническите години. Беше й се паднал вероятно най-тъмният и най-стройният от наличните „ръкави“ и инфокабелите контрастираха с кожата й като червеи албиноси.

На седалката на втория пилот се бе настанил Шнайдер, който мяташе развълнувани погледи изпод шлемофона.

— И ти ще получиш своя шанс — рекох му.

— Да бе, кога?

— Когато станеш милионер на Латимер.

Той ме стрелна с гневен поглед и опря крак на пулта пред него.

— Мноого смешно, няма що.

Забелязах, че Амели Вонсава се усмихва презрително. Никой от дангрекската група не знаеше за сделката с „Мандрейк“. Хенд ни бе представил като консултанти, нищо повече.

— Смяташ ли, че ще мине през вратата? — попитах Шнайдер, опитвайки се да го разведря.

— Откъде, по дяволите, мога да знам?

— Ами само като…

— Господа — прекъсна ме Амели Вонсава, без да отваря очи. — Ще можете ли да ми осигурите малко спокойствие преди полета?

— Да, Ковач, млъкни — подкрепи я злобничко Шнайдер. — Защо не отидеш отзад при пасажерите?

Върнах се в главната кабина, където местата от двете страни на Вардани бяха заети от Хенд и Сън Липинг. Настаних се от другата страна до Люк Дьопре. Той ме изгледа с любопитство и отново се зае да разглежда новите си ръце.

— Харесват ли ти? — попитах го.

Той сви рамене.

— Хубави са. Но не съм свикнал да изглеждам толкова едър.

— Ще свикнеш. Спането помага.

Отново любопитен поглед.

— Очевидно имаш опит. По какво си консултант, всъщност?

— Аз съм бивш Емисар.

— Наистина? — Той се изправи на седалката. — Брей, че изненада. Трябва да ми разкажеш за това.

Забелязах раздвижване и на съседните седалки, където бяха чули разговора ни. Изглежда за миг се бях превърнал в център на вниманието.

— Дълга история. И не особено интересна.

— До старта остава една минута — обяви Амели Вонсава по интеркома. — Искам да използвам тази възможност, за да поздравя всички с добре дошли на борда на „Наджини“ и да ви предупредя, че ако не сте си поставили предпазните колани, не бих могла да гарантирам физическата ви цялост през следващите петнайсет минути.

Отново раздвижване по редовете, придружено от усмивките на онези, които вече се бяха вързали.

— Струва ми се, че тя преувеличава — обади се Дьопре, докато нагласяваше своя колан. — Тези кораби са оборудвани с компенсатори.

— Човек никога не знае. Може да попаднем под обстрел, докато излизаме на орбита.

— Точно така, Ковач — ухили ми се Хансен. — Гледай винаги откъм позитивната страна.

— Опитвам се да мисля напред.

— Страх ли те е? — попита неочаквано Жиан.

— Винаги. А теб?

— Страхът е неудобство. Трябва да се научиш да го потискаш. Това е призванието на професионалния войник. Да изоставя страха.

— Не, Жиан — прекъсна го Сън Липинг. — Това е да си мъртъв.