Сразени ангели

Беше невъзможно да се отървем от тази гледка. Прожектираха я непрестанно върху транспарантите на терасата на „Мандрейк“. Показваха я по всички видеоканали из цялата планета. Първо ослепителното, яркобяло изригване, после, с известно закъснение, грохотът от взрива. Всичко това на фона на развълнувания коментар. А после, любимите на всички зрители картини в едър план, снимани от голямо разстояние и увеличени дигитално.

Армейският ИИ бе събрал достатъчно информация, за да я въведе в новата си симулация на терена.

— Сучиади, погрижи се групата ти да заеме позиции.

Беше гласът на Хенд, от слушалките, които всички носехме. Последваха кратки команди, разменени по радиото, но някъде към средата вдигнах ръка и смъкнах ядосано слушалката. Някой се изкачи зад мен и спря, загледан в гърба на Таня Вардани, но аз не му обърнах внимание.

— Предполагам, че е станало бързо — подметна тя.

— Както се пее в песента. Няма нищо по-бързо.

— Госпожице Вардани. — Беше Оле Хансен, в чиито черни очи, с които се бе сдобил заедно с новия „ръкав“, сякаш се долавяше далечен отглас на оригиналните му, сините. — Налага се да огледаме района, в който ще действаме.

Тя се обърна и го погледна. На устните й трепкаше неразгадаема усмивка.

— Разбира се. Последвайте ме.

Двамата се спуснаха по склона и продължиха покрай брега.

— Ей! Емисарчето!

Обърнах се неохотно и открих, че Ивет Крюкшенк катери новичкия си маорски „ръкав“ нагоре по хълма, притиснала фотонер към гърдите си, и с комплект мерачески лещи, обърнати на челото. Изчаках да ме достигне, което направи, без да се спъне във високата трева повече от няколко пъти.

— Как е новият „ръкав“? — попитах я, когато се спъна за втори път.

— Ами… — Тя поклати глава, застана до мен и ме погледна отблизо. — Малко е странно, ако разбираш какво имам предвид.

Кимнах. Първото ми „пренахлузване“ беше преди повече от трийсет субективни години, което в реално време е близо две столетия, но човек никога не забравя подобни неща.

— И ми го подбраха толкова светъл! — тя се плесна с ръка по кожата и се засмя. — Защо не ми намериха нещо черничко, като на теб?

— Защото убиха теб, а не мен — припомних й аз. — Освен това, като започне да ни прояжда радиацията, ще си в по-изгодна позиция. Това, което носиш, ще поеме два пъти по-голяма доза от мен, преди да усетиш първите признаци на лъчева болест.

Тя се намръщи.

— Всички ни очаква един край.

— Крюкшенк, това е само един „ръкав“.

— Не ми се перчи с емисарското си хладнокръвие. — Тя се разсмя, обърна наопаки фотонера и го улови за дръжката със слабичката си ръка. След това замижа и се прицели в мен през мерника. — Харесваш ли „белоръкавни“ момиченца като мен?

Огледах я. Маорските бойни „ръкави“ са с малко дълги крайници и широки в раменете и гърдите. Повечето от тях, както беше този, са с бяла кожа, което донякъде се дължи на скорошното им изваждане от клониращите вани. Лицата им са с повдигнати скули, очите — разположени широко. Но въпреки безформения комбинезон…

— Ако ще ме разглеждаш така — отбеляза Крюкшенк, — по-добре да ти покажа кое става за купуване.

— Извинявай. Просто събирах информация за отговор.

— Да бе. Остави. Да не мислиш, че съм се притеснила? Действал си по тези места, нали?

— Преди няколко месеца.

— Е, и как беше?

— Ами как? Разни типове стрелят по теб, а из въздуха се носи повече метал, отколкото можеш да си представиш. Нищо особено, всъщност. Защо питаш?

— Чух, че наврели Клина в миша дупка. Вярно ли е?

— Може и така да се каже.

— И как стана така, че кемпистите изведнъж решиха да преминат в отстъпление и да изпържат района?

— Крюкшенк. — Млъкнах, тъй като не знаех как да пробия бронята на младостта, в която бе оковала душата си. Тя беше на двайсет и две и като всяка двайсет и две годишна девойка смяташе, че е безсмъртна и че вселената се върти около нея. Едва ли можеше да си представи, че съществуват възгледи, според които всичко, в което вярва, е маловажно и странично.

Тя все още чакаше отговора ми.

— Виж — рекох накрая. — Когато бях там, никой не ми каза за какво се бием и от малкото, което научих при разпитите на пленниците, стигнах до извода, че те също нямат представа. Отдавна съм се отказал да търся и капчица здрав разум в тази война и те съветвам да постъпиш по същия начин, ако искаш да оцелееш.

Тя повдигна една вежда — жест, който още не бе овладяла в новия си „ръкав“.

— Значи и ти не знаеш.

— Не.

— Крюкшенк! — Дори от метър разстояние чух съвсем ясно гласа на Маркус Сучиади в слушалката й. — Смяташ ли да слезеш долу и да поработиш за заплатата, както всички нас?

— Идвам, шефе. — Тя ми се изплези и затича надолу по хълма. На няколко крачки по-нататък спря и се обърна.

— Ей, Емисарчето.

— Слушам те?

— Онова, дето Клина го наврели в миша дупка. Не исках да те обиждам, да знаеш. Просто ме интересуваше.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Няма нищо, Крюкшенк. И на мен не ми пука, макар че сигурно отвън не си личи.