Сразени ангели

Вдигнах лявата си ръка и я протегнах. Дясната стиснах зад гърба си, завладян от безсилен гняв.

Малкото сиво апаратче се опря в дланта ми и в горния край премигна едно индикаторче. Наложи се все пак да отмести встрани фотонера, инак парализираната ми ръка щеше да падне върху него…

Сега.

Парализаторът избръмча.

Пълна безчувственост. Студено. Локалната версия на усещането при прострелване с лъчев парализатор. Ръката ми увисна като мъртва риба и едва не забърса дулото на фотонера, въпреки че го бе изместил. Той се отдръпна едва забележимо, но това бе само рефлекс. Маската се захили.

— Чудесно. А сега и другата.

Усмихнах се и го застрелях…

Гравитационна микротехнология — най-новото изобретение на компания „Калашников“.

… от хълбока. Три пъти в гърдите, надявайки се да пробия бронята и да засегна раницата. Алена кръв…

На близка дистанция „Калашников АКС91“ е в състояние да се издигне във въздуха и да преодолее разстоянието до биоимплантанта в дланта.

… обагри стелт костюма и ме опръска по лицето. Той се олюля, размахвайки във въздуха фотонера. Другарите му…

Почти безшумен, максимална мощност при десетсекундни откоси.

… все още не бяха осъзнали какво е станало. Стрелях високо към двама от тях, вероятно уцелих единия някъде. Те се претърколиха и потърсиха прикритие. Отекна ответен огън, далеч от мен.

Извъртях се, влачейки парализираната си ръка като чувалче с пясък, и потърсих Вардани и нейния похитител.

— Не го прави, човече. Защото аз…

Стрелях право в прозрачната маска.

Куршумът го отхвърли поне три метра назад, в разперените ръчища на една фитнес машина, където остана да лежи неподвижно.

Вардани рухна на земята, сякаш костите й се бяха втечнили. Хвърлих се до нея, преследван от изстрели на фотонер. Озовахме се един до друг.

— Как си? — попитах задъхано.

— Добре — прошепна тя, притисната към пода.

И двете й ръце бяха парализирани.

— Хубаво. Не мърдай оттук. — Надигнах предпазливо глава и се огледах.

Никакъв признак от другите двама кемписти. Можеха да са навсякъде. Да ме чакат на пусия.

Прицелих се в раницата на поваления водач. Два изстрела я пробиха, от отворите потекоха раздробени електронни компоненти.

Едва сега охраната на „Мандрейк“ се пробуди.

Блеснаха светлини. Вой на сирени изпълни помещението, от вентилационните отвори в стените нахлуха ята насекомоподобни нанокоптери. На няколко метра от мен едно ято от микромашинките посипа с огън пространството между фитнес машините.

Писъци.

Широк лъч от фотонер проряза въздуха. Нанокоптерите, които докосваше, се възпламеняваха като подпалени пеперуди. Лазерната канонада на останалите се усили.

Писъците преминаха в болезнени стонове. Долових гадната миризма на изгоряла плът. Това вече ми бе познато.

Нанокоптерите се издигнаха и бавно се отдалечиха, изгубили интерес. Последните няколко пуснаха прощални изстрели. Стоновете утихнаха.

Тишина.

До мен Вардани сгъна колене, но не можа да се изправи. Погледна ме изплашено. Подпрях се на единствената си здрава ръка и коленичих до нея.

— Стой там. Веднага се връщам.

По навик първо проверих състоянието на противника, като се стараех да избягвам пряка среща с нанокоптерите.

Маските им бяха застинали в следсмъртни усмивки, но на места все още се забелязваха неголеми бръчици. Приближих се до двамата, застреляни от нанокоптерите, и едва отблизо забелязах, че от главите им се издигат тънички струйки дим.

— Уф, мамка му.

Изтичах при онзи, когото бях застрелял в лицето, но и там бе същата история. Основата на черепа му отзад вече бе почерняла и обгорена и главата му висеше под неестествен ъгъл настрани. Под входното отвърстие от моя изстрел устата зееше в насмешлива усмивка.

— Ковач?

— Да, извинявай. — Прибрах „умния“ автомат и отидох да изправя Вардани. В отсрещния край на помещението вратата на асансьора се отвори, отвътре бликна цял отряд въоръжени пазачи.

— Започва се — въздъхнах аз.

Забелязаха ни. Капитанът вдигна бластера си.

— Не мърдайте! Горе ръцете!

Вдигнах единствената си функционираща ръка. Вардани само помръдна с рамене.

— Не обичам да се ослушват на заповедите ми!

— И двамата сме ранени — извиках в отговор. — Контактни парализатори. Освен това — лошите са мъртви. До един. Само че имаха микродетонатори на „колодите“. Тъй че няма закъде да се бърза. Някой да събуди Хенд.

Хенд го прие доста спокойно. Накара да претърколят по корем един от труповете и се зае да ровичка в обгорилото отвърстие към гръбначния канал с тънка метална сонда.

— Имало е контейнерче с молекулярна киселина — рече той замислено. — Миналогодишен хит от „Шорн биотех“. Не знаех обаче, че кемпистите са се снабдили с такива.

— Те имат всичко, което имате и вие, Хенд. Само дето е в по-малки количества. Така е на война.