Сразени ангели

— Трудно е да се каже. Виж, Жиан, ние не сме кемписти. Ако получим това, което искаме, мога да ти обещая, че ще се създадат условия Кемп никога да не спечели тази война. Харесва ли ти?

Той постави ръце на масата и втренчи в тях замислен поглед.

— Имам ли друга възможност?

Амели Вонсава:

Издължено лице с ястребови черти и цвят на потъмняла мед. Късо подстригана коса, която расте във всички посоки.

На тила кичурите едва прикриват сребристите пилотски розетки. Под лявото око — татуиран черен знак, сочещ мястото, откъдето да проникват инфонишките. Окото отгоре бе като сив течен кристал, примесен с тъмнокафявото на зеницата.

— Болнични резерви — обясни тя, когато подсиленото й зрение забеляза накъде гледам. — Миналата година попаднах под обстрел над Буткинарската кула и изгубих инфонишките. На орбиталната платформа ми поставиха нови.

— Летяла си назад с прекъснати инфонишки? — попитах с недоверие в гласа. Натоварването би трябвало да раздроби и последните останки от биовериги в скулата й и да изгори тъканта на една педя във всички посоки. — Какво стана с автопилота ти?

Тя се намръщи.

— Изпържиха го.

— И как успя да управляваш машината в подобно състояние?

— Изключих компютъра и летях на ръчно управление. Използвах само задните и маневрените двигатели. Летях на локхийдска „Митома“ — те все още имат ръчно управление.

— Не, питах те как успя да управляваш машината в състоянието, в което беше ти?

— Ах — тя махна с ръка. — Имам висок праг на болка.

Ясно.

Люк Дьопре:

Висок и размъкнат, светлоруса коса, не по военному дълга, нито сресана в някакъв особен стил. Остри, европоидни черти, дълъг, костелив нос, квадратна челюст, любопитни зелени очи. Изтегнат в нехайна поза на креслото, с глава, наклонена на една страна, сякаш не ни вижда добре въпреки ярката светлина.

— Е? — поде той, пресегна се и дръпна една от цигарите ми. — Ще ми кажете ли за какво е тази пиеска?

— Не — отряза го Хенд. — Строго поверително, докато не се качиш на борда.

Гърлен смях, преди да го задави с дим от цигарата.

— Това го чух и предния път. И както ти отвърнах тогава — на кого ще кажа, бе човек? Ако не ме харесате, връщам се обратно в консервната кутия, не е ли така?

— Няма значение.

— Хубаво де. Ще ме питате ли нещо?

— Разкажи ни за последната ти операция — предложих.

— Това е поверително — той огледа за миг сериозните ни лица. — Ей, пошегувах се бе. Вече го разказах на вашия колега. Той не ви ли предаде?

Хенд издаде мъчителен стон.

— Била е само сортираща програма — побързах да обясня.

— Срещаме се с теб за първи път. Така че повтори всичко, ако обичаш.

Дьопре сви рамене.

— Разбира се, що пък не? Трябваше да ударим по местния щаб на кемпистите. По-специално, дебнехме скутера на един от командирите.

— И успяхте ли?

Той ми се ухили.

— Може и тъй да се каже. Имайки предвид, че го скъсихме с една глава.

— Чудех се, защото сега си мъртъв, нали разбираш?

— Щото извадих лош късмет. Оказа се, че кръвчицата на онзи тип била натъпкана с антитоксини. Бавнодействащи. Узнахме го едва когато литнахме към къщи.

— Изпръска ли те? — попита озадачено Хенд.

— Не бе, човек. — Изпълнено с досада изражение. — Опръска партньорката ми, когато му сряза шийната артерия. Право в очите. — Той пусна едно облаче към тавана. — Лошото е, че тя ни беше пилот.

— Ясно.

— Аха. Врязахме се в една сграда. — Той се захили отново. — Стана доста бързо, човече.

Маркус Сучиади:

Красавец, с правилни, почти геометрични черти на лице, достойно да се появи в някой рекламен видеоклип на Лапиний. Маслиненочерни очи, широко чело, леко изпъкнали скули, масивна брадичка, лъскава черна коса, сресана назад. Усещане за стаена енергия, за очакване.

— Съществуват сериозни обвинения срещу вас — поде Хенд със строг поглед.

Черните очи почти не трепнаха.

— Да.

Замълчахме, но Сучиади очевидно нямаше никакво намерение да продължава по темата. Започна да ми харесва.

Хенд вдигна ръка и разпери пръсти като някой фокусник и между тях се появи миниатюрен екран. Пак тази шибана системна магия. На екрана се виждаше главата и раменете на войник, облечен в униформа като моята, а отстрани се нижеха колонки с биоинформация. Лицето ми се стори познато.

— Убили сте този човек — продължи студено Хенд. — Ще обясните ли защо?

— Не.

— Не е и необходимо — намесих се аз. — Вьотин Кучето — кимнах към лицето от екрана — често изкарва хората от нерви. Това, което ме интересува, е как сте успели.

Този път в очите му блесна искрицата на любопитството и той плъзна поглед по черния ми клинов мундир.

— Застрелях го в тила.

Кимнах.

— Много изобретателно. Той мъртъв ли е наистина?

— Да. Използвах фотонер на максимален заряд.

Хенд щракна с пръсти и екранчето изчезна.

— Совалката, в която сте се намирали, е паднала, но от Клина смятат, че „колодата“ ви е оцеляла. Определена е награда за всеки, който я предаде. Все още ви издирват за официална екзекуция. — Той ме погледна изпод вежди. — Доколкото знам, процедурата е доста неприятна.

— Да, така е. — Бях присъствал на няколко показни екзекуции в началото на военната кампания. Отнемаха доста време.