Сразени ангели

— Видях взрива от хеликоптера. Последното, което си спомням. Но нищо чудно. Открихме неизбухнала мародерна бомба. Казах им, да я взривим на място, но те не ме послушаха. Упорити копелдаци.

Хансен бил част от един сапьорски отряд на име „Меко докосване“. Бях чувал за тях в осведомителните предавания на Клина. Хвалеха ги, че винаги се озовават на мястото в точното време. Е, бяха се озовавали.

— Ще ти липсват ли?

Хансен вдигна глава и втренчи поглед в Хенд.

— Може ли? — кимна той към бутилките на масата.

— Чувствай се като у дома си.

Хансен се надигна, избра измежду шишетата едно, пълно с кехлибарена течност, и си наля. Преди да отпие, стисна устни и сините му очи блеснаха.

— Това е за „Меко докосване“, където и да се намират сега разпердушинените им атоми. Епитафия: трябваше да се вслушат в шибаните ми заповеди. Сега щяха да са тук.

Той изля съдържанието на чашата право в гърлото си и я запрати към насрещната стена. В очите му блеснаха сълзи, но аз реших, че са от алкохола.

— Други въпроси? — попита Хансен с вибриращ глас.

Ивет Крюкшенк:

Двайсетгодишна, с кожа толкова черна, че почти синее, черти, напомнящи донякъде носовия профил на височинен прехващач, опъната и пристегната назад коса, окичена с опасни на вид стоманени украшения, и няколко резервни розетки за имплантанти, оцветени в зелено и черно.

— Тези за какво са? — попитах.

— Лингвапакет, тайландски и мандарин, седми дан шотокан — посочи тя една по една розетките. — Полеви фелдшер за напреднали.

— А другите в косата ти?

— Сателитно-навигационен интерфейс, концертна цигулка. — Тя се засмя. — Последното не се търси особено в наши дни, но пък ми помага да преборя стреса.

— Седем пъти през изминалата година сте поискали да ви преместят на друга служба — обади се Хенд. — Защо?

Тя го погледна с любопитство.

— Нали вече ме питахте.

— Била е друга моя версия.

— Ах, ясно. Духът от машината. Добре де, както казах и по-рано. Близък фокус, възможност за въздействие върху изхода от сражението, интересни играчки. Миналия път се засмяхте, като го изтърсих.

Жиан Жианпин:

Бледи азиатски черти, интелигентни очи, наклонени навътре, надменна усмивка. Имаш чувството, че се наслаждава на току-що разказан анекдот. Ако се изключеха мазолите по ръбовете на дланите му и овладяното тяло под широките дрехи, нямаше никакви други белези за същината на неговия занаят. Разглеждаше ме по-скоро като уморен учител, отколкото като някой, който познава петдесет и седем различни начина да прекъсне нишката на човешкия живот.

— Тази експедиция — заговори той — не ми изглежда свързана с войната. За търговско начинание ли става въпрос?

— Цялата война е едно голямо търговско начинание, Жиан — отвърнах аз.

— Сигурно може и така да се каже.

— Слушай, Жиан — намеси се Хенд със строг глас. — Имам достъп до правителствените кръгове на най-високо ниво. Ако не беше Картелът, кемпистите щяха да влязат в Приземяване още миналата зима.

— Така е. Точно срещу това се борехме. — Той скръсти ръце. — И затова умряхме.

— Хубаво — кимна Хенд. — Разкажи ни по-подробно как стана.

— Вече отговарях на този въпрос. Защо го повтаряте?

Хенд потърка уморено очи.

— Не бях аз, а сортиращата програма. Нямах време да прегледам доклада, така че, ако обичаш…

— Беше при една нощна атака в Данангската низина, срещу подвижна предавателна станция за насочване на кемпистките мародерни бомби.

— И ти ли участва в атаката? — погледнах с известна доза уважение нинджата, който седеше пред мен. В Данангския театър на бойните действия диверсионните нападения срещу кемпистките средства за комуникация бяха единственият реален успех, с който можеше да се похвали правителството през последните осем месеца. Тези операции спасиха живота на много войници, някои от тях мои приятели.

— Имах честа да бъда назначен за отдельонен командир.

Хенд погледна дланта си, където течаха потоци от информация, подобно на някакво трепкащо кожно заболяване. Системна магия. Виртуални играчки.

— Твоето отделение е изпълнило задачата, но ти си бил убит по време на отстъплението. Как стана това?

— Допуснах грешка. — Жиан произнесе тези думи със същото отвращение, с което говореше за кемпистите.

— И каква беше тя?

Никой не би дал на Хенд и една точка за тактичност.

— Помислих си, че автоматичната охранителна система ще се изключи с взривяването на станцията. Но това не стана.

— Виж ти.

Хенд ме погледна многозначително.

— Отделението се нуждаеше от прикриващ огън, за да се изтегли. Аз останах.

Хенд кимна.

— Поздравления.

— Грешката беше моя. Не беше кой знае каква цена, за да се спре кемписткото настъпление.

— Май не си голям почитател на кемпистите? — стараех се да говоря спокойно. Изглежда си имахме работа с фанатик.

— Кемпистите проповядват революция — отвърна той с нескрито презрение. — Но какво всъщност промениха на Санкция IV?

Почесах се зад ухото.

— Ами… май построиха доста статуи на Джошуа Кемп. Освен това, нищо друго.

— Точно така. И за това трябваше да пожертват живота на стотици хиляди невинни?