Сразени ангели

След като зададохме необходимите параметри, компютърът прегледа останалите седем килограма от функциониращи човешки души, държани в съностаза, и ни подаде общо триста осемдесет и седем възможности, като двеста и осемнайсет от тях бяха с висока степен на съвпадане с търсените параметри.

— Време е да ги будим — рече Хенд, докато тракаше по клавиатурата и се прозяваше уморено.

— Трябва ли да разговаряме с всеки един от тях?

Хенд поклати глава.

— Не е наложително. В компютъра е въведена моя виртуална версия, към която се включени няколко психохирургични диагностициращи програми. Ще я пратя да ни подбере най-добрата дузина и половина. Стига да ми се довериш, разбира се.

Аз също не можах да сдържа прозявката си.

— Вярвам ти. Действай. Искаш ли да излезем на въздух и да пийнем по едно кафе?

Отправихме се към терасата на покрива.

Навън денят бавно гаснеше в индиговата мараня на хоризонта. На изток звездите вече бяха изгрели и пълзяха нагоре по стъмващото се небе на Санкция IV. Транспарантите на покрива бяха свалени и от север подухваше приятен вечерен ветрец.

Огледах се. Терасата бе запълнена от служители на корпорацията. Повечето се бяха разделили на малки групички около масите и покрай бара и разговаряха с тихи, уверени гласове. Никой не ни обръщаше внимание. Чуваха се откъслечни фрази на английски, френски и тайландски. Смесицата от езици ми напомни нещо.

— Хенд, кажи ми… — пъхнах една цигара между зъбите си и я запалих. — Каква беше тази история днес на пазара? Този език, на който разговаряхте тримата, и знаците, които си разменяхте?

Хенд остави чашата с кафе и ме погледна.

— Не се ли досещаш?

— Вуду?

— Може и така да го наречеш. — Съдейки по смръщената му физиономия, той не би го нарекъл така и след милион години. — Макар че никой не е прибягвал до този термин от няколко века. Всъщност в началото се е използвало съвсем друго название. Но, като повечето хора, ти обичаш да опростяваш нещата.

— Че религията не е ли за това? Да опростява нещата.

— Ако беше така, повечето хора щяха да са тъпаци, не мислиш ли?

— Ами те не са ли такива?

— Е, може и да си прав. — Хенд отпи от кафето. — Ти смяташ, че няма Бог, нали? Нито някаква висша сила. На Харланов свят повечето май сте шинтоисти? Или някаква християнска секта бяхте?

— Не принадлежа към нито една от двете.

— Значи нямаш никаква утеха срещу падането на нощта? Нямаш си съюзник за мига, когато безмерната тежест на сътворението ще се стовари върху крехкия ти гръбнак като каменна колона, висока хиляда стъпки?

— Хенд, аз бях на Иненин — изгасих цигарата и го дарих с една от редките си усмивки. — На Иненин, където същата тази твоя колона на сътворението караше ранените войници да крещят и да проклинат всякакви висши и нисши сили. Доколкото си спомням, нито една от тях не дръзна да се появи от небето. Не ми трябват на мен такива съюзници.

— Не е наша работа да се разпореждаме с Божията воля.

— Сигурно е така. Разкажи ми за Семетайр. Това бомбе и фракът. Каква роля играе?

— Каква ли? — Хенд се засмя. — Преструва се на Геде, господаря на мъртвите…

— Колко духовито.

— Опитва се да въздейства върху умовете и съзнанията на по-лабилните сред неговите конкуренти. Той е познавач на материята и не без влияние в духовното царство, макар и недостатъчно, за да призове точно този персонаж. Аз имам далеч по-големи… — Хенд млъкна и ме погледна, но сетне се засмя, — да речем, пълномощия. Постарах се да му го докажа. Нещо като връчване на акредитивни писма, с което всъщност го поставих на мястото му.

— Любопитно защо този Геде не се появи, за да свърши същото?

Хенд въздъхна.

— Не е изключено Геде — също като теб — да намира ситуацията за смешна. Премъдрите обичат да се забавляват.

— Брей, така ли? — наклоних се напред и потърсих в лицето му поне някаква следа от ирония. — Ти наистина ли вярваш в тия тъпащини? Имам предвид — сериозно?

Хенд ме разглежда в продължение на няколко секунди, след това се облегна назад и посочи небосклона.

— Погледни нагоре, Ковач. Седим тук и си пием кафето, но сме толкова далеч от Земята, че ще ти е нужен телескоп, за да различиш там горе Слънцето. Донесени сме тук от вятър, духащ през пространства, които не можем нито да видим, нито да докоснем. Били сме съхранени като сънища в мозъка на машина, която мисли толкова по-съвършено от нас, че преспокойно можем да я обявим за божество. Били сме възкресени в тела, които никога преди това не са ни принадлежали, отгледани в тайна градина, а не в женска утроба. Такива са фактите на нашето съществуване, Ковач. Нима са различни или по-малко мистични от вярата, че съществува отвъден свят, където мъртъвците живеят в компанията на същества, толкова по-могъщи и извисени, че трябва да ги наричаме богове?

Отместих поглед, смутен от разпалеността в гласа на Хенд. Религията е странно нещо и често има непредсказуем ефект върху хората. Изгасих поредната цигара и заговорих, стараейки се да подбирам внимателно думите си.