Сребърна империя

— Туманът ми е готов да препусне още днес, орлок. Съгледвачите ми казват, че планините на запад са проходими преди зимата. Можем да сме в онези градове преди падането на първия сняг. Ти си онзи, който твърдеше, че скоростта е важна. Да не би вече предпазливостта да е станала по-важна?

— Затваряй си нахалната уста, момче — изведнъж се озъби Джебе.

Погледът на Бату се стрелна към възрастния мъж. Джебе бе яздил с Чингис из афганистанските възвишения. Беше тъмен и строен, годините и опитът бяха оставили отпечатъка си върху лицето му. Бату изсумтя презрително.

— Не е необходимо да оставяме големите цели за зимата, военачалнико. И съм сигурен, че орлокът го знае. Някои от нас биха желали да видят края на завоеванията преди да остареем. Естествено, за другите вече е твърде късно за подобно нещо.

Джебе понечи да скочи, но Субодай вдигна ръка пред него и той не помръдна от мястото си. Бату се изкиска.

— Изпълнявах всички заповеди на Субодай — рече той. Огледа се, докато говореше, като нарочно спря поглед върху принцовете. — Превземах градове и градчета, защото великият стратег казваше: „Иди там. После там“. Не съм възразил на нито една негова заповед.

Замълча и в гера се възцари пълна тишина. Никой нямаше да заговори, ако не го направеше Субодай, а той запази мълчание. Бату сви рамене, сякаш не е станало нищо, и продължи:

— Но в същото време не забравям, че бях издигнат от самия хан, а не от орлока. Аз съм първият човек на хана, каквито сме и всички ние. Нещо повече, аз съм от кръвта, от линията на Чингис, също както Гуюк, Байдур и Монгке. Не е достатъчно да следваш сляпо някого и да се надяваш, че това е правилно. Ние сме онези, които водят, които оспорват дадените ни заповеди, не е ли така, орлок Субодай?

— Не — отвърна Субодай. — Не е така. Ти се подчиняваш на заповеди, защото ако не го правиш, не можеш да очакваш хората ти да го правят. Ти си част от вълка, а не целият вълк. Мислех си, че си научил това още като момче, но явно не си. Вълкът не може да има повече от една глава, военачалнико, защото ще се разкъса на части.

Пое дълбоко дъх и млъкна. Бату беше избрал лош момент да се наложи. По-възрастните мъже бяха смаяни от думите му, а принцовете изобщо не бяха готови да свалят Субодай багатур, не и през този сезон. Скри задоволството си и заговори отново:

— Недоволен съм от теб, Бату. Остави ни. Утре сутринта ще получиш нови заповеди.

Бату се обърна към Гуюк за подкрепа. Стомахът му се сви, когато синът на хана не отвърна на погледа му. Бату се намръщи, кимна и рече сковано:

— Добре, орлок.

Никой не каза нито дума, докато излизаше. В настъпилата тишина Субодай отново напълни чашата си и отпи от горещия чай.

— Планините пред нас не са просто хребет или няколко хълма — рече той. — Съгледвачите ми твърдят, че ще трябва да изминем шейсет или седемдесет мили през чукарите. Самите те са успели, но без местни хора няма как да знаем кои са основните проходи. Бих могъл да пусна няколко мингхана да направят карта на долините, без каруци и със запаси за няколко седмици. За останалите, за обсадните машини, каруците, семействата и ранените, преходът ще бъде бавен и труден. Трябва да знаем къде са проходите, за да оцелеем. Сигурно ще се наложи да строим пътища и мостове. И въпреки всичко трябва да напредваме с добра скорост. В противен случай ще изгубим мнозина, когато дойде зимата. Не можем да позволим тя да ни свари в планината. Там горе няма пасища.

Огледа събралите се военачалници. Трябваше да направи един от тях силен, да го отдели от останалите. Това обаче не беше Бату.

— Гуюк. Ти ще си пръв. Тръгни утре с два мингхана. Вземи инструменти за прокарване на път, дървен материал, всичко, което сметнеш, че може да ти потрябва. Направи път, който да е подходящ за колите. Поддържай контакт със съгледвачите и ни води.

Гуюк не бе пропуснал да забележи демонстрацията на власт над Бату и не се поколеба нито за миг.

— Твоя воля, орлок — рече и сведе глава. Беше доволен от тази отговорност. Знаеше, че оцеляването на останалите зависи от намирането на добър път. В същото време се очертаваше тежък труд и щеше да се наложи да открие и отбележи всяко задънено дере.

— Съгледвачите ми казват, че отвъд планините започва открита земя — каза Субодай. — Не можели да й видят края. Ще принудим живеещите там да се изправят срещу нас на бойното поле. В името на хана ще вземем градовете им, жените им и земите им. Това е великият поход, най-далечният удар в историята на народа на Чингис. Никой няма да ни спре.

Джебе изсумтя доволно, вдигна мях айраг и го метна на Субодай, който го вдигна и го стисна. Течността потече на струйка в гърлото му. Герът вонеше на мокра вълна и овнешко — сладка миризма, която бе познавал през целия си живот. Като видяха орлока така въодушевен и уверен, Гуюк и Байдур се спогледаха. Монгке пък наблюдаваше всички с безизразна физиономия.