Читаем Сребърна империя полностью

Полъх на вятъра донесе до него миризмата на чай и печено агне и устата му се напълни със слюнка. Откакто бе напуснал дома си, бе вечно гладен, но нямаше да има никаква храна до сутринта, и то едва след като е тичал и е товарил каруци, докато не капне. При тази мисъл разтърка схванатия си гръб и усети новите мускули. Не бяха големи, просто твърди от работата. Мълчаливо си каза, че може и да избяга при следващото новолуние. Дори да го хванеха, поне щеше да е опитал, но щяха доста да се озорят, докато го пипнат.



Бату се наведе да влезе в гера, после се изправи и поздрави намиращите се вътре. Беше довел Гуюк и Байдур и остана доволен, че Монгке вече е пристигнал. Бату му кимна, но Монгке само го изгледа и продължи да пълни устата си с овнешко. Бату си припомни, че Монгке също е изгубил баща си. Може би имаше някакъв начин да споделят тази мъка. Фактът, че чувстваше единствено омраза към собствения си баща, не беше препятствие, стига да подходи внимателно към младежа. Всички те бяха принцове, с кръвна връзка с Чингис, каквато Субодай никога не би могъл да има. Бату се наслади на идеята, на чувството за идентичност, на мисълта, че е част от тази група. Не — че те бяха неговата група хора, които щеше да води. Той бе най-големият, макар че Монгке имаше мускулестото телосложение и киселите обноски на опитен мъж. „Той ще се повлияе най-трудно“, помисли Бату. Гуюк и Байдур бяха само момчета в сравнение с него, млади и посрещащи всичко с ентусиазъм. Лесно беше да си представи как управлява империя с тях.

Преди да седне, поздрави с кратки поклони Хаджиун, Джебе и Чулгетай. Още старци. Забеляза, че бедрото на Хаджиун е ужасно подуто, много по-зле отпреди. Военачалникът седеше на нисък сламеник, протегнал болния си крак настрани. Бърз поглед към лицето му му показа уморени очи и пожълтяла от неразположението кожа. Бату си помисли, че дядо му няма да преживее следващата зима, но такъв бе редът на нещата. Старите умираха, за да дадат път на младите. Не си позволи да се безпокои с подобни мисли.

Субодай наблюдаваше със студени очи и чакаше Бату да заговори пръв. Бату се погрижи да се усмихне широко. Мислите му го бяха размекнали.

— Чудесна вечер, орлок. Хората ми казват, че това са най-добрите пасища, откакто напуснахме родината. Конете са натрупали толкова сланина, че не е за вярване.

— Сядай, Бату. И добре дошъл — рязко отвърна Субодай. — Гуюк, Байдур, чаят е в котела. Слуги няма, така че си налейте сами.

С дрънчене и кикот двамата младежи се заеха със задачата да налеят врящия чай от огромния железен котел на печката в центъра на гера, под дупката за пушека. Субодай гледаше как Байдур подаде на Бату купата с димяща солена течност. Жестът бе естествен, но подобни дребни неща винаги бяха свързани с властта. Бату като че ли за съвсем кратко време си беше намерил още един последовател. Субодай сигурно щеше да се възхити на лидерската му дарба, стига да не се месеше в собствения му контрол над войската. Баща му Джучи беше имал същия талант. Субодай знаеше името, което Бату беше дал на войската. През годините на кампанията „Златната орда“ бе станало почти общоприето название, както става с подобни неща. Половината от хората като че ли си мислеха, че Бату е главнокомандващ, и той не беше направил нищо, за да разсее заблуждението им. Тази мисъл накара Субодай да стисне зъби.

Угедай бе почел копелето на Джучи с титли и авторитет съвсем преднамерено, въпреки възраженията на Субодай. Всъщност Бату не се беше опозорил. Никак даже. Беше странно огорчаващо да види, че Бату е един от най-добрите. Но хора като него винаги бяха опасни. Трудността беше в справянето с тях, в насочването на енергията им, стига вече да не е станало твърде късно.

— Маджарите от Унгария са конници — започна Субодай. Нарочно говореше съвсем тихо, за да накара останалите да се наведат напред и да напрегнат слух. — Имат огромни стада и използват централните равнини почти по същия начин като нас. Само че не са номади. Построили са два града на бреговете на река Дунав, Пеща и Буда. Не са добре укрепени, макар че Буда е разположен на хълмове. Пеща е на равнина.

Спря за въпроси.

— Защита? — незабавно се обади Бату. — Стени? Оръжия? Продоволствени пътища?

— Пеща няма стени. Съгледвачите докладват за каменен дворец на един от хълмовете на Буда, вероятно на краля им. Името му е…

— Не е важно — прекъсна го Бату. — Мисля, че не е кой знае колко трудно да превземем тези градове. Защо изобщо да чакаме зимата?

— Името му е Бела Четвърти — продължи Субодай с потъмнели от гняв очи. — Ще изчакаме зимата, защото ще можем да пресечем реката, когато замръзне. Подобно на Москва, тя ще ни послужи за път между градовете, направо в сърцата им.

Гуюк усети напрежението между двамата и постави длан върху ръката на Бату, но той се дръпна раздразнено.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза