Сребърна империя

Препусна до началото на колоната, за да провери продоволствията, които бе обещал да прати Монгке. Дори само поддържането на толкова много хора го принуждаваше да се движи непрекъснато. Конете се нуждаеха от огромни равнини със сладка трева, а огромният брой опърпани пешаци с всеки ден се превръщаше във все по-голям проблем. Изпълняваха предназначението си, когато се използваха безжалостно. Туманите на Субодай ги изпращаха първи напред, та врагът да използва всичките си стрели за арбалети и лъкове по тях, преди да се сблъска с основните монголски сили. По този начин те бяха достатъчно ценни, но за изхранването им трябваше да избиват всичко живо, което се изпречваше на пътя им — не само стадата говеда и овце, но и елени, зайци и диви птици. Опоскваха земята и не оставяха почти нищо след себе си, дори вълци и лисици. Унищожаването на селата донякъде му се струваше като акт на милосърдие. По-добре бърза смърт, отколкото да останеш да гладуваш, без зрънце зърно и парче месо за наближаващата зима. Неведнъж туманите на Субодай се натъкваха на изоставени села, места, обитавани от духове от години, понеже чумата или гладът бяха принудили хората да се махнат. Нищо чудно, че се събираха в големите градове. Там можеха да се преструват, че са в безопасност, и да намерят утеха в числеността си и във високите стени. Все още не знаеха колко слаби са тези укрепления за туманите му. Той беше превзел Йенкин, с дзинския император зад стените. Нищо от видяното на запад не можеше да се сравнява с онзи каменен град.

За пореден път видя Гуюк заедно с Бату и стисна зъби. Монгке и Байдур бяха на стотици мили оттук, иначе сигурно и те щяха да са с тях. Четиримата принцове се бяха сприятелили, което можеше да е достатъчно полезно, стига Бату да не бе онзи, който ги обединяваше. Може би защото бе най-големият, или пък защото Гуюк се водеше по него, но Бату като че ли командваше останалите. Демонстрираше огромно уважение, когато Субодай говореше с него, но на лицето му винаги можеше да се долови онази подигравателна полуусмивка. Никога не бе достатъчно явна, за да накара орлока да реагира, но въпреки това я имаше. Усещаше я като трън в гърба си — там, където не можеше да го стигне и да го извади.

Стигна началото на колоната и дръпна юздите. Зад него туманът на Бату яздеше редом с този на Гуюк. Нямаше го обичайното грубо съревнование между воините — те сякаш бяха възприели поведението на военачалниците си. При вида на стройните редици Субодай изсумтя. Не можеше да ги критикува, но се дразнеше, че Гуюк и Бату си приказват по цял ден, сякаш отиват на сватбено пиршество, а не се движат из вражеска територия.

Беше напрегнат и раздразнителен. Не бе ял нищо и бе изминал близо двайсет мили от сутринта, проверявайки колоните.

Бату му се поклони в седлото и извика:

— Нови заповеди ли имаш, орлок?

Гуюк също вдигна поглед и Субодай приближи коня си до техните. Не си направи труда да отговори на безсмисления въпрос, а попита:

— Стадото говеда от Монгке пристигна ли вече? — Знаеше, че е пристигнало, но трябваше да зачекне темата. Гуюк незабавно кимна.

— Малко преди зазоряване. Двеста глави, при това едри добичета. Заклахме двайсет бичета, а останалите са в стадата отзад.

— Пратете шейсет на Хаджиун. Той няма — отсечено им нареди Субодай. Не искаше дори да изглежда, че ги моли за услуга.

— Може би защото седи в каруца, вместо да препусне да намери месо — измърмори Бату.

Гуюк едва не се задави, докато се мъчеше да не се изсмее. Субодай ги изгледа студено. Сякаш не беше достатъчно синът на самия хан да се държи като глупак. Безочието на Бату бе нещо, срещу което в крайна сметка трябваше да се изправи и което да смаже. Надяваше се Бату да престъпи линията, преди да се стигне до убийство. Той бе млад и твърдоглав. Щеше да направи грешка, Субодай бе сигурен в това.

Един съгледвач препусна към тях и Субодай автоматично се обърна към него, но мъжът го подмина, продължи към Бату, спря пред него и докладва:

— Селото до реката вече е близо, военачалнико. Нали нареди да бъдеш уведомен.

— А самата река? — попита Бату. Знаеше, че Субодай я е разузнал още преди дни за бродове и мостове. Полуусмивката отново играеше на лицето му. Беше доволен, че Субодай може да чуе всяка дума.

— Два плитки брода пред нас, военачалнико. По-добрият е на север.

— Добре. Ще минем по него. Покажи на дружинниците ми къде е, после ни поведи.

— Да, господарю — отвърна съгледвачът. Поклони се на Бату, после и на Субодай, смуши коня си и препусна към воините.

— Има ли нещо друго, орлок? — невинно попита Бату. — Или да си върша работата?

— Разположете се на лагер веднага щом прекосите реката, а по залез-слънце и двамата елате при мен.