Сребърна империя

Чу звука на рог в покрайнините на града и се усмихна. Кортежът най-сетне се бе появил. Имаше време да отиде до кабинета си и да облече най-официалните си дрехи. Делът му бе мърляв и той го поизтупа, докато бързаше към стаи си. Едва забеляза слугата, който се просна край прага, докато влизаше. Имаше чисти дрехи в един сандък. Може би бяха малко мухлясали, но пък кедровото дърво би трябвало да държи молците далеч от тях. Мина бързо през стаята и тъкмо се наведе над сандъка, когато чу вратата зад гърба му да се затваря. Докато се обръщаше изненадан, се чу изщракване на резе, последвано от стърженето на ключ в ключалка.

Яо Шъ забрави за сандъка. Отиде до вратата и натисна дръжката, макар да знаеше, че вратата няма да се отвори. Заповед на Сорхатани, естествено. Почти му идеше да се усмихне на нечуваното й нахалство да го заключи в собствените му стаи. Още по-дразнещото бе, че именно той бе наредил да сложат ключалки на вратите в двореца — поне на онези стаи, в които се пазеха ценни неща. Уроците от дългата нощ, когато Чагатай беше изпратил хората си в двореца да сеят ужас и разруха, бяха научени. Единствено здравата врата беше спасила хана тогава. Яо Шъ прокара длан по дървото и промърмори:

— Сериозно ли го мислиш, Сорхатани?

Потисна безполезното желание да заблъска по вратата или да завика за помощ. В целия дворец цареше суматоха. Отвън може би щяха да минат слуги, но достойнството му щеше да е сериозно накърнено, ако се стигнеше дотам да го спасяват от собствения му кабинет.

Потупа вратата с длан, за да провери здравината й. От дете беше калявал тялото си. Години наред започваше всеки ден с хиляда удара по ръцете си. По костите му се бяха образували малки пукнатини, които се запълваха и ставаха по-плътни, така че той можеше да отприщи цялата си сила, без да се страхува, че ще си счупи китките. Вратата обаче изглеждаше потискащо здрава. А той вече не беше млад. С горчива усмивка загърби младежкото желание да реагира със сила.

Вместо това ръцете му продължиха към пантите. Те представляваха прости железни щифтове, пъхнати в железни пръстени, но вратата можеше да се извади от тях само ако е отворена. Сега рамката не му позволяваше да я повдигне. Огледа се, но не намери нищо подходящо. Сандъкът бе твърде тежък, за да го запрати по вратата, а останалите неща — мастилницата, писалките и свитъците — бяха твърде леки, за да са му от полза. Изруга под нос. Прозорците на помещението бяха с железни решетки, а и бяха малки, за да не замръзне от зимните ветрове, докато работи.

Всичките му опити да намери разумно решение се проваляха и той усети как гневът му отново се надига. Налагаше се да приложи сила. Разтърка кокалчетата на дясната си ръка. От дългогодишните удари по стълбове върху кожата се бяха образували дебели мазоли, но костите отдолу бяха като мрамор, пукани и заздравявали, докато не се бяха превърнали в плътна маса.

Свали сандалите си и се разтъпка. Краката му бяха твърди и здрави. Е, след малко щеше да види дали още е в състояние да разбие врата без инструменти.

Избра най-слабото място, където една плоскост бе закрепена към основната рамка. Пое дълбоко дъх и се подготви.

Сорхатани стоеше при главната порта на Каракорум. Известно време се беше чудила къде точно да посрещне жената на Угедай. Дали нямаше да изглежда като предизвикателство да я кара да мине през целия град, докато застанат една срещу друга? Не познаваше достатъчно добре Торогене, за да е сигурна. Основният й спомен за нея бе като за грижовна съпруга и майка, която бе запазила спокойствие в дългата нощ, когато Угедай беше нападнат в покоите си. Сорхатани си повтаряше, че не е направила нищо лошо, че не може да бъде укорявана, че се е грижила за хана. И в същото време много добре знаеше, че чувствата на една съпруга към по-младите жени не са от най-рационално естество. Както и да минеше, срещата щеше да е, меко казано, деликатна. Сорхатани се беше подготвила по най-добрия възможен начин. Останалото беше в ръцете на бащата небе и майката земя, както и на самата Торогене.

Кортежът беше впечатляваща гледка — конниците и каруците се бяха проточили почти цяла миля по пътя. Сорхатани беше наредила да отворят градските порти, за да не обиди Торогене, но в същото време се страхуваше, че жената на хана ще мине покрай нея, сякаш тя не съществува. Гледаше нервно как първите редици конници минаха под арката, а след тях изтрополи най-голямата каруца. Теглена от шест вола, тя се движеше бавно и скърцаше толкова силно, че се чуваше надалеч. Жената на хана седеше под балдахин от четири брезови кола, поддържащи копринен покрив. Завесите бяха вдигнати и Сорхатани се напрегна, когато видя прибиращата се при съпруга си Торогене. Усети как тя я търси с очи — а когато погледът й се спря върху нея, Торогене сякаш бе очарована. Сорхатани знаеше какво вижда — стройна и красива жена в дзинска дреха от зелена коприна, с коса, прибрана със сребърна шнола с размерите на мъжка длан.