Читаем Сребърна империя полностью

Туманът помете остатъците от крилото и продължи покрай стените на укреплението. Бату зърна за миг как грамадната му порта се отваря, но в следващия момент тя се озова зад него и той преследваше враг, който почти висеше от седлото си и се мъчеше да се измъкне. Монголските воини дюдюкаха и се хвалеха кой е избил повече неприятели. Бату усещаше гордостта и радостта им, когато му кимаха. Това бе най-хубавият момент — когато врагът бе пръснат и можеха да го гонят като овце.



Портата се отвори и Павел бе изблъскан на ярката светлина. Под лъчите на изгряващото слънце снегът бе ослепителен. Той примигна от объркване и страх. Крещяха твърде много хора и не можеше да разбере нищо. Изтегли меча си и тръгна напред, но човекът пред него внезапно спря. Беше онзи, който преди малко бе споменал камшиците.

— Върви де! — извика му Павел.

Отзад вече го бутаха. Мъжът с изпочупените зъби плю в снега, взрян в монголската войска, която връхлиташе срещу тях. Копията се сведоха надолу като едно.

— Исусе Христе, спаси ни — промърмори мъжът и Павел не разбра това молитва ли е, или ругатня. Чу как онези зад него подемат боен вик, за да се окуражат едни други, но гласовете бяха слаби и Павел усети как ръцете му отмаляват, как стомахът му се свива.

Монголската редица ставаше все по-голяма, с приближаването й земята под краката им затрепери. Хората се заспоглеждаха. Командирите крещяха, пръскаха слюнки и сочеха към монголите. Колоната продължаваше да се движи, неспособна да спре, тъй като онези отзад продължаваха да се натискат да излязат.

— За княза! — изкрещя някакъв командир. Малцина подеха вика му, но гласовете им бяха слаби и скоро заглъхнаха. Монголският туман се приближаваше като черна вълна, която щеше да ги помете.

21.

Хаджиун чу смеха много преди да види групата. Трепна, когато болният му крак го прободе. Една стара рана в бедрото беше забрала и гнойта трябваше да се изстисква два пъти на ден, ако се вярваше на лечителя мюсюлманин на Субодай. Това обаче като че ли не помагаше. Раната го мъчеше от месеци, при това се обаждаше изведнъж, без предупреждение. И сега трябваше да отиде при младите командири, накуцвайки като сакат, и това го караше да се чувства много стар. Беше стар, разбира се. Куц или не, те щяха да усетят годините му.

Чу гласа на Гуюк да се извисява над останалите. Отново разказваше някаква история за победите на Бату. Хаджиун въздъхна тихо, докато минаваше покрай последния гер. Гуюк го забеляза и спря. Останалите се обърнаха да видят какво е привлякло вниманието му.

— Водата току-що кипна, военачалнико — весело извика Гуюк. — Добре си дошъл да пиеш чай с нас. Или нещо по-силно, ако предпочиташ.

Останалите се разсмяха, сякаш беше казал голяма шега. Хаджиун потисна гримасата си. Напомни си, че също е бил млад. Навремето. Много отдавна.

Четиримата се бяха излегнали като млади лъвове и Хаджиун изпъшка, докато се настаняваше върху плъстената постелка и внимателно изпъваше крака си. Естествено, Бату забеляза подутото бедро. Този не пропускаше нищо.

— Как е кракът ти, военачалнико?

— Пълен с гной — сопна се Хаджиун.

От тона му лицето на Бату стана безизразно и Хаджиун се наруга наум. Малко болка и изпотяване — и ето го, зъби се на момчетата като някакво дърто зло псе. Огледа малката група и кимна на Байдур, на когото определено му бе трудно да скрие вълнението си, че участва в похода. Младият воин беше нервен и ококорен, че е в такава компания и че се държат с него като с равен. Хаджиун се запита дали тези младежи знаят за коварните номера на бащите си и ако знаят, дали това изобщо ги интересува.

Взе купата чай с дясната си ръка и се опита да се отпусне, докато отпиваше. Познаваше бащите на всичките тези младежи, да не говорим за самия Чингис. При тази мисъл годините го налегнаха тежко. Можеше да види Толуй в Монгке и това го натъжаваше. Силните черти на Чагатай напираха на лицето на Байдур, в линията на скулите и издадената челюст. Времето щеше да покаже дали е наследил и упоритата му издръжливост и сила. Хаджиун виждаше, че момъкът все още трябва да се докаже по някакъв начин в тази компания. В никакъв случай не беше от водачите в групата.

Това насочи мислите му към Бату и той го погледна и видя, че младият мъж го наблюдава с нещо като усмивка, сякаш четеше мислите му. Останалите се отнасяха почтително с него, това бе очевидно, но Хаджиун се запита дали новооткритото им приятелство ще издържи на предизвикателствата на времето. Когато станеха съперници за ханствата, нямаше да са толкова спокойни заедно, помисли си той и отново отпи от чая.

Гуюк се усмихваше открито. Той бе онзи, който очакваше да стане наследник. Не беше имал за баща Чингис, който да го кали и да го накара да разбере опасностите от лесното сприятеляване. Може би Угедай се бе държал твърде меко с него или пък младежът бе просто нормален воин, без онази безмилостна жилка, която открояваше хора като Чингис.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза