Сребърна империя

— Колкото до мен, бих искал също да обсъдя позволението, дадено от Угедай на племенника му да замине при Субодай.

— Какво? — сепна се Сорхатани, изтръгната от мислите си. — Монгке няма да бъде наблюдател на бъдещето, съветник. А ще помогне за създаването му. Съвсем правилно е синът ми да присъства, докато Субодай завладява западните страни. Или орлокът трябва да обере цялата слава, че ни е осигурил стабилна граница?

— Извинявай, нямах предвид твоя син. А Байдур, сина на Чагатай. Той също е тръгнал по следите на Субодай. О, мислех, че си чула.

Опита се да не се усмихне. Въпреки всичките си връзки в града Сорхатани нямаше достъп — поне засега — до неговата мрежа от шпиони и клюкари, разпростряла се на хиляди мили във всяка посока. Гледаше я как овладява изненадата си и емоциите й се укротяват. Тази жена се контролираше невероятно добре и той трябваше да си припомни, че зад красотата й се крие ум, по-остър от този на повечето хора.

Яо Шъ се наведе напред, за да не могат да ги подслушат слугите в стаята.

— Ако наистина гледаш бъдещето, изненадан съм, че не си се сетила, че Байдур ще се включи в големия поход на запад. В края на краищата баща му е следващият, който ще стане хан.

— След Гуюк, сина на Угедай — рязко отвърна Сорхатани.

Яо Шъ кимна.

— Разбира се, стига всичко да е добре, но преди не чак толкова много години тези коридори и стаи бяха пълни с въоръжени мъже, които оспорваха точно такъв въпрос. Дано никога повече не се случи подобно нещо. Принцовете се събират при Субодай, Сорхатани. Ако смяташ един ден синовете ти да предявят претенции за ханството, трябва да си наясно какъв е залогът. Гуюк, Бату и Байдур имат същите основателни претенции като твоите деца, не мислиш ли?

Тя го изгледа кръвнишки, сякаш й беше посегнал. Той се усмихна и се изправи. Срещата беше приключила.

— Ще те оставя с чая и чудесните ти неща, Сорхатани. Лично аз съм открил, че този разкош е мимолетен, но му се наслаждавай за момента.

Тя остана да седи, потънала в мисли. Докато излизаше, Яо Шъ си обеща, че ще бъде тук, за да види завръщането на ханската съпруга в Каракорум. Не можеше да си откаже подобно удоволствие след толкова месеци напрежение.

Войниците стояха и трепереха в сянката на огромната порта. Подобно на укреплението около тях, тя бе изработена от стари черни дънери, завързани с дебели въжета, които бяха станали чупливи от зимния студ. В крепостта имаше хора, чието ежедневно задължение бе да правят обиколки, като стъпваха внимателно по тясната пътека. Със замръзнали ръце те проверяваха всички въжета, които бяха като от желязо в студа. Задачата им отнемаше по-голямата част от деня. Укреплението приличаше повече на градче, отколкото на лагер; зад стените му се бяха наблъскали хиляди хора.

Дворът пред портата беше добро място, безопасно място, мислеше си Павел. Намираше се тук, защото бе след последните, които пристигнаха през изминалата нощ. Войниците, които тропаха с крака и пъхаха ръце под мишниците си, за да ги стоплят, все още усещаха силата й, надвиснала на тях. Опитваха да не мислят за онова, което предстоеше, когато портата щеше да бъде отворена от мучащите волове и те щяха да излязат навън сред вълците.

Павел стоеше по-назад от онези, които бяха най-близо до портата, и опипваше нервно дръжката на меча си. Искаше му се да го изтегли и да го огледа. Дядо му му беше обяснил колко е важно да го поддържа остър. Беше му казал какво да прави, ако получи оръжие, по-старо от самия него, с повече драскотини, белези и нащърбени места, отколкото може да си представи. Павел бе виждал как някои от истинските войници прокарват брусове по мечовете си, но не бе събрал кураж да помоли някой да му услужи. Не приличаха на хора, които биха дали каквото и да било на някакво си момче. Все още не бе видял великия княз, макар да проточваше врат и да се изправяше на пръсти. Щеше да има какво да разказва, когато се прибереше у дома. Дядо му често си спомняше Краков, а когато обърнеше повечко чашки, твърдеше, че бил виждал краля на младини, макар че може би просто си измисляше.

Павел копнееше да зърне свободните конници — казаците, които князът бе наел за кампанията срещу цяла река злато. Не че се надяваше много, че баща му може да е сред тях. Част от него разбираше тъгата в очите на дядо му, която се появяваше винаги, когато говореше за храбрия младеж, заминал да стане един от тях. Павел беше виждал майка си да плаче, когато си мислеше, че е сама. Бяха оставили Краков с желанието да си купят собствена земя, но селският живот се оказа само на една крачка от гладната смърт и не носеше никаква радост. Ако не друго, руските селяни бяха по-зле и от онези, които бяха оставили в родината си.