Князът едва можеше да повярва, че е останал жив. Но пък бе открил, че монголите имат дисциплина, рангове и тактика. Някой висшестоящ им бе наредил да овладеят моста. Краткото преследване ги беше отдалечило от поста им, но структурата на нещо като редовна армия ги беше намерила и ги бе върнала. Той беше оцелял, но се налагаше отново да се изправи срещу тях на бойното поле. Изведнъж тази задача започна да му изглежда много по-трудна.
Отново се запрепъва към казармата. Можеше само да се моли някой все още да го очаква там.
Субодай стоеше сам в каменната кула и гледаше замръзналия град. За да стигне до прозорците, трябваше да се промъкне покрай тежката, тъмнозелена от годините бронзова камбана. Нощта долу бе раздрана от трептящи златни пламъци.
Мястото беше идеално за наблюдение. На светлината на далечните пожари можеше да види резултатите от внезапния си удар по ледения път. Долу монголските воини вече се развилняваха. Чуваше смеха им, докато рушаха всичко, чуваше звъна на свещници и потири по каменния под. Наред със смеха се чуха и писъци.
Съпротива почти нямаше. Малкото войници бяха изклани бързо и монголите се пръснаха по улиците. Завладяването на един град винаги бе кървава работа. Воините не получаваха злато или сребро от Субодай или военачалниците си. Вместо това от тях се очакваше да грабят и да поробват там, където ги поведеше. Това ги караше да гледат жадно градските стени, но след като влезеха вътре, командирите трябваше да не се месят.
След падането на града никой не можеше да контролира мингханите. Тяхно право бе да гонят жените и мъжете по улиците, да се напиват и да вилнеят. Субодай се възмущаваше, когато виждаше воините си в подобно състояние. Като главнокомандващ той трябваше да задържи няколко мингхана трезви в случай на евентуална контраатака или появата на нов враг на следващата сутрин. Туманите бяха определили с жребий кои ще са нещастниците, които ще трябва да стоят и да мръзнат цяла нощ, да слушат писъците и веселбите и да си мечтаят и те да участват.
Сви раздразнено устни. Градът трябваше да изгори, в това отношение нямаше никакви скрупули. Изобщо не се интересуваше за съдбата на жителите му. Те не бяха негови сънародници. И все пак това му се струваше… ненужно разточително, недостойно. Чувството му за ред се възмущаваше, че трябва да остави туманите да вилнеят веднага щом градската стена рухне. Усмихна се уморено при мисълта как щяха да реагират, ако им предложи редовна заплата и сол вместо грабежите. Чингис веднъж му бе казал, че никога не бива да дава заповед, на която няма да се подчинят. Никога не биваше да им позволява да видят границите на властта му. Истината бе, че той
Чу груб смях, приближаваше се. Изплака жена и Субодай изпъшка раздразнено, когато си даде сметка, че някой се качва при него. След малко видя двама воини да дърпат след себе си млада жена в търсене на по-спокойно местенце. Първият замръзна, щом видя орлока. Бе зверски пиян, но погледът на Субодай имаше свойството да прорязва дори мъглата на пиянствата. Изненадан, мъжът се опита да се поклони и се спъна. Другарят му на стъпалото под него изруга.
— Ще ви оставя на мира, орлок — каза воинът, като заваляше думите. Другарят му чу и се смълча, но жената продължи да се съпротивлява.
Субодай я погледна и се намръщи. Дрехите й бяха добре ушити, от хубав плат. Несъмнено бе дъщеря на някое богато семейство, което сигурно беше избито пред очите й. Тъмнокафявата й коса бе прибрана със сребърна шнола, но сега беше разчорлена и висеше на дълги кичури. Момичето погледна към Субодай и той видя ужаса й. Почти се обърна, за да остави воините да се оттеглят. Не бяха чак толкова пияни, че да посмеят да помръднат, преди да ги е освободил. Самият Субодай нямаше живи деца, нямаше дъщери.
— Оставете я тук — рязко заповяда той и още докато го казваше, се изненада от самия себе си. Та той беше леденият военачалник, човекът без чувства. Разбираше слабостите на другите, но не ги споделяше. Но въпреки това катедралата беше прекрасна по свой начин с огромните си, покрити с канелюри каменни сводове. Каза си, че именно тези неща докосват чувствата му, а не животинската паника на момичето.
Воините я пуснаха и изчезнаха забързано надолу, доволни, че са се отървали без наказание или някакви допълнителни поръчения. Когато стъпките им затихнаха, Субодай отново се обърна и се загледа към града. Пожарите вече бяха станали повече и отделни части на Москва бяха червени от пламъците. До сутринта по-голямата част от града щеше да е пепел, камъните така щяха да се нагорещят, че да се напукат.
Чу тежкото дишане на момичето и лекото шумолене на дрехата й, когато тя се отпусна покрай стената.
— Можеш ли да ме разбереш? — попита я той на дзински.