Сребърна империя

Яздеше, без да обръща внимание на викащите към него. Малцина щяха да са оцелелите, тъй като врагът бе дошъл в разгара на зимата. А никой не го очакваше. Князът беше събрал основната си армия край Киев в очакване на пролетта. Войниците бяха на зимен лагер зад огромни дървени палисади на почти триста мили на югозапад. В Москва разполагаше само с две хиляди души, при това не от най-добрите му бойци. Мнозина бяха ранени и зимуваха удобно в града вместо в лагерите, където дизентерията и холерата бяха постоянна заплаха. Князът прие с твърдо сърце съдбата им. Трябваше да се бият, да му дадат време да се измъкне. Можеше само да се надява, че монголската войска вече не е затворила изходите от града. Поне един от пътищата трябваше да е все още отворен за семейството му.

Луната блестеше през падащия сняг. Князът стигна до дървения мост над замръзналата река. Когато копитата зачаткаха по старото дърво, погледна надолу и се вцепени. Белият лед беше покрит с коне и хора, които вече плъзваха по бреговете като пролята в нощта черна кръв. Чуха се още писъци, когато първите монголи нахлуха в домовете край реката. Ярослав сведе глава и продължи напред. Извади украсения параден меч от ножницата. С ужас видя как някакви тъмни фигури прескачат дървения парапет на моста. Двама… не, четирима. Бяха чули коня му. Нещо избръмча покрай лицето му — толкова бързо, че той не успя дори да трепне. Пришпори коня, вече без да го е грижа за хлъзгавата земя. Някакъв човек изникна от дясната му страна. Ярослав го изрита и го прониза болка — май си бе изкълчил коляното. Човекът падна мълчаливо, със смазани от ритника гърди. Князът стигна до края на моста и белият път се откри пред него.

Усети удара на стрелата като потръпване под себе си. Конят изцвили от болка и тичането му се забави и Ярослав го пришпори, за да изстиска всичко от него. И наистина почти чувстваше как животът изтича от жребеца, който продължаваше да се препъва напред, гонен от паниката и дълга. На ъгъла сърцето на животното вече не издържа и предните му крака се подгънаха. Ярослав скочи от седлото, свил глава между раменете си, и се опита да се претърколи встрани. Въпреки снега земята беше твърда като желязо и той остана да лежи без дъх, зашеметен, макар да осъзнаваше, че трябва по някакъв начин да се изправи, преди онези от моста да стигнат до него. Замаян и безпомощен, той се надигна и трепна, когато коляното му изпука и се огъна. Не изкрещя. Чуваше гърлените гласове на враговете зад завоя.

Запрепъва се напред, воден от инстинкта за оцеляване. Коляното му гореше и трябваше да прехапе устна, за да не изкрещи от болка. Колко оставаше до казармата? Можеше само да влачи ранения си крак. Очите му се напълниха със сълзи, докато прехвърляше тежестта си върху него, залиташе напред и правеше поредната крачка. Болката ставаше все по-силна и накрая той си помисли, че може да изгуби съзнание. Не, трябваше да издържи.

Бе видял изгорените трупове в Рязан. Насили се да направи още няколко крачки, но после кракът му се подгъна и той вече не можеше да го контролира. Рухна на земята и си прехапа езика. Устата му се напълни с кръв.

Изплю я. Виеше му се свят. Коляното го болеше ужасно. Допълзя до близката стена и се надигна, използвайки я за опора. Всеки момент очакваше да чуе тичащите стъпки на монголските зверове, привлечени сигурно от миризмата на кръвта му. Обърна се да ги посрещне. Вече не можеше да бяга.

В плътните сенки покрай стената видя трима монголи. Вървяха пеша и водеха конете си по стъпките му. Изстена. Снегът продължаваше да вали, но отпечатъците му щяха да се виждат още час, ако не и повече. Все още не го бяха забелязали, но и малко дете можеше да проследи дирите му. Огледа се отчаяно за някаква дупка, в която да се свре. Болезнено осъзнаваше, че всичките му войници са в казармата. Семейството му вече трябваше да пътува на югозапад към Киев. Доколкото познаваше Константин, опитният стар войник щеше да изпрати сто от най-добрите му хора с жена му и децата.

Не знаеше дали другите ще останат да се бият, или просто ще се стопят в мрака и ще оставят жителите на града на произвола на съдбата. Вече надушваше миризмата на пушек във въздуха, но не можеше да откъсне очи от хората, които вървяха по дирите му. Бяха само на петдесет-шейсет крачки. И сочеха в неговата посока.

По пътя откъм моста се появи конник и Ярослав видя как преследвачите му веднага се изправиха. Приличаха на кучета пред вълк и стояха със сведени глави. Новодошлият рязко им заповяда нещо и тримата веднага яхнаха конете си. Последният се загледа в сенките към княза, сякаш можеше да го види, и Ярослав несъзнателно затаи дъх. Накрая монголът тръсна сърдито глава и обърна коня си към моста.