Сребърна империя

— Защото баща ми не вярваше в изграждането на бъдеще — рече накрая. — Казваше, че за един мъж няма по-добър начин да прекара живота си от този да воюва с враговете. Трофеите, земите и златото, които си виждал, дойдоха почти като случайно следствие от тези негови възгледи. Той никога не ги е търсил заради самите тях. А ето че тук имаш доказателство, Байдур. Онова, което построяваме, може да продължи да съществува и да бъде запомнено, може би и за хиляда поколения напред.

— Разбирам — тихо рече Байдур.

Чагатай кимна.

— Днес ще изкараме с пушек крадците и разбойниците, които живеят в пещерите. Бих могъл да обстрелям скалите с катапулти. След месеци или години бих ги направил на чакъл, но реших да не го правя заради статуите. Те ми напомнят, че онова, което правим, може да ни надживее.

Слънцето залязваше. Баща и син стояха и гледаха как сенките се движат по лицата на огромните каменни фигури. Зад тях мингхан командирите вече вдигаха лагера, пламваха огньове за вечеря. Онези в пещерите можеха да изчакат още една нощ. Може би някои от тях щяха да избягат в мрака, макар че Чагатай беше скрил воини от другата страна, за да издебнат всеки, който се опита да се измъкне.

Когато седнаха да се нахранят, Чагатай загледа как Байдур сяда с кръстосани крака и взема чашата солен чай в дясната си ръка, а лявата му автоматично се свива в лакътя. Беше чудесен млад воин, приближаващ разцвета на годините си.

На подноса между тях имаше безквасен хляб и овнешко, приготвено с ухаещи подправки.

— Надявам се, че сега разбираш защо трябва да те пратя надалеч, синко — най-сетне каза Чагатай.

Байдур спря да дъвче и Чагатай продължи:

— Това е прекрасна страна, богата и плодородна. Човек може да язди свободно по цял ден тук. Но това не е мястото, на което народът ни ще създаде историята си. Тук няма борба, дори ако броиш шепата въстаници и крадци на добитък. Не, бъдещето се пише с похода на запад, Байдур. И ти трябва да си част от него.

Синът му не отговори, очите му бяха съвсем черни в сумрака. Чагатай кимна със задоволство, че младежът не пилее думи напразно. Бръкна в пазвата си и извади снопче листа.

— Изпратих съобщения до брат си, хана, с молба да ти бъде позволено да се присъединиш към Субодай. Той се съгласи. Ще вземеш първия ми туман за свой собствен и ще научиш от Субодай всичко, което можеш. Двамата с него невинаги сме били на една и съща страна, но няма по-добър учител от него. В бъдеще фактът, че си познавал орлока, ще означава много в очите на хората.

Байдур преглътна с мъка залъка си и сведе глава. Това бе най-голямото му желание и той нямаше представа как баща му го е разбрал. Верността го задържаше в ханството, но сърцето му бе с великия поход на хиляди мили на запад и север. Беше преизпълнен с благодарност.

— За мен е голяма чест — задавено рече той.

Чагатай се изкиска, пресегна се и разроши косата на сина си.

— Препускай бързо, момче. Доколкото познавам Субодай, няма да се бави да чака никого.

— Мислех си, че ще ме пратиш в Каракорум — каза Байдур.

Баща му поклати глава. На лицето му внезапно се изписа горчивина.

— Няма бъдеще там. Повярвай ми. Каракорум е застояла вода, където нищо не се движи и няма живот. Не, бъдещето е на запад.

19.

Вятърът стенеше и шепнеше като живо същество, хапеше дробовете им, когато вдишваха. Снегът валеше непрекъснато, макар да не скриваше пътя. Субодай и хората му водеха конете си по замръзналата река Москва. Ледът беше като кокал, бял и мъртъв в мрака. Град Москва се намираше напред, кулите на храмовете се издигаха високо на хоризонта. Дори в тъмното светлината блестеше зад дървените капаци на прозорците — хиляди свещи бяха запалени, за да отпразнуват раждането на Христос. По-голямата част от града бе затворена и залостена в разгара на зимата, в ужасния студ, който прибираше старите и слабите.

Монголите газеха напред с приведени глави, копитата на конете бяха увити в плат, за да не вдигат шум. Реката, по която вървяха, минаваше през самия център на града. Беше твърде широка, за да се пази или препречи, и представляваше естествено слабо място. Мнозина воини погледнаха нагоре, докато минаваха под един заледен мост от дърво и камък, със сводове, издигащи се от огромни колони. Отгоре не се чу никакъв вик. Градските първенци си мислеха, че е пълно безумие някоя вражеска войска да мине по леда на реката, за да проникне в града.