Монгке си помисли за усилията, които бе положила майка му да накара Угедай да прати най-големия й син при тази войска. Тя смяташе, че бъдещето на държавата се намира в бойната чест, която можеше да спечели тук, че всеки, който се върне от похода на запад, ще държи поводите на съдбата. Запита се дали наистина е била права.
— С позволението на орлок Субодай, да — рече той, докато му подаваше писмата.
Хаджиун ги взе с усмивка и го потупа по рамото.
— Виждам, че си прашен и уморен. Почини и хапни, докато вдигнат герите. Ще се видим довечера.
И тъкмо да си тръгне, видяха, че към тях се приближава друг конник.
Субодай яздеше през гъмжащия лагер, без да откъсва очи от лицето на Монгке. Носеше нова люспеста броня, чиста и добре смазана, която не ограничаваше движенията му. Конят му бе с цвят на мед, почти червен на слънчевата светлина.
На Монгке му беше трудно да отвърне на този поглед. Видя как Субодай се намръщи леко, после смуши коня си и препусна по-бързо.
— Добре дошъл в лагера ми, военачалнико — каза, щом спря пред тях. Обръщаше се към Монгке с официалната му титла.
Монгке спокойно се поклони. Съзнаваше, че носи този ранг единствено защото майка му като че ли държеше хана в ръцете си. Но в същото време жертвата на баща му бе издигнала сина и това бе напълно справедливо. Той беше участвал във войната срещу Дзин. Щеше да се представи добре и при Субодай, сигурен бе.
Сякаш доловил мислите му, Субодай погледна към тумана от Каракорум и каза:
— Много се натъжих, когато научих за смъртта на баща ти. Беше прекрасен човек. Определено ще ни бъдеш от полза тук.
Орлокът бе явно доволен при вида на толкова много допълнителни воини. Така туманите му ставаха шест, с почти още толкова хора в помощната войска. Бащата небе определено се усмихваше на кампанията му.
— Имаш един или два месеца, преди да потеглим — продължи Субодай. — Трябва да изчакаме реките да замръзнат. След това ще тръгнем на поход срещу Москва.
— През зимата? — изтърси Монгке, преди да успее да се спре. За негово облекчение Субодай само се изкиска.
— Зимата е
Субодай кимна на Хаджиун, който се поклони, изцъка на червения си кон и се отдалечи.
— Той е… впечатляващ — рече Монгке. — Мисля, че съм попаднал на правилното място.
— Разбира се, че си — отвърна Хаджиун. — Невероятно е, Монгке. Само дядо ти имаше такъв усет за кампании. Има моменти, когато си мисля, че е обладан от някакъв войнствен дух. Той
Чагатай яздеше покрай отвесните скали на Бамиян с най-големия си син Байдур. Разположените северозападно от Кабул червеникавокафяви чукари минаваха извън земите, дадени му от Угедай, но пък семейството му никога не бе имало наистина признати братя. Ухили се при тази мисъл, доволен, че язди в намаляващата жега, в сянката на тъмните върхове. Градчето Бамиян беше древно, домовете му бяха построени от същия кафеникав камък, от който бе и околният терен. Беше се сблъсквало и преди със завоеватели и войски, но Чагатай нямаше спорове с местните селяни. Той и хората му патрулираха районите отвъд Амударя, но нямаше причина да превръщат селата и градчетата в димящи развалини.
С надвисналата над тях сянка на хана, те всъщност процъфтяваха. Хиляди семейства бяха дошли да живеят в земите около ханството му, тъй като знаеха, че никой не би посмял да поведе войска в близост до Самарканд или Кабул. Чагатай беше показал ясно властта си през първите две години, когато пое контрол над район, обитаван от диви разбойници и агресивни местни племена. Повечето бяха изклани, а останалите бяха пропъдени като кози, за да отнесат вестта на онези, които не искаха да чуят. Посланието не остана неразбрано и много от местните вярваха, че се е върнал самият Чингис. Хората на Чагатай не си бяха направили труда да поправят тази грешка.