Сребърна империя

Байдур вече беше висок, със светложълти очи, които бележеха кръвната линия на великия хан и осигуряваха незабавно подчинение от страна на онези, които бяха познавали Чингис. Чагатай го наблюдаваше внимателно как води кобилата си през пресечения терен. „Този свят е различен“, помисли си с известна печал Чагатай. Когато беше на годините на Байдур, той враждуваше с по-големия си брат Джучи — никой от двамата не желаеше да се откаже от възможността да стане хан след баща им. Споменът бе горчив и сладък едновременно. Чагатай никога нямаше да забрави деня, когато баща им беше отхвърлил и двамата и бе направил свой наследник Угедай.

Въздухът беше горещ през целия ден, но по залез-слънце стана по-прохладен и Чагатай можеше да се отпусне и да се наслаждава на гледките и звуците около себе си. Ханството му заемаше огромна площ, по-голяма дори от родината. То бе завладяно от Чингис, но Чагатай не би се отнесъл с презрение към дара на брат си. Скалите надвиснаха над тях и Байдур погледна назад към него, за да разбере накъде да продължат.

— Към подножието на скалите — каза Чагатай. — Искам да видиш едно чудо.

Байдур се усмихна и Чагатай изпита прилив на обич и гордост. Дали собственият му баща бе изпитвал подобни чувства? Не знаеше. За момент почти му се прииска Джучи да беше жив, за да може да му каже колко различни са нещата, как този свят е станал много по-голям от малкото наследство, за което враждуваха. Сега осъзнаваше, че хоризонтите са достатъчно широки за всички тях, но мъдростта на годините е по-горчива, когато онези, които си разочаровал, вече ги няма. Не можеше да върне младостта си и да я изживее по-разумно. Колко нетърпелив е бил навремето, колко глупав! Много пъти се беше заклевал да не прави същите грешки със собствените си синове, но те също трябваше да намерят собствения си път. Помисли си за един друг свой син, убит при нападение на някакви парцаливи диваци. Просто беше изкарал лош късмет да се натъкне на лагера им. Чагатай се беше погрижил да страдат много за смъртта на момчето. Мъката го изпълни и също толкова бързо изчезна. В живота му винаги бе имало смърт. Но ето че той оцеляваше там, където други, може би по-добри от него, не успяваха. Определено имаше късмет.

Чагатай вече виждаше стотиците тъмни петънца в подножието на скалите. От предишните си идвания знаеше, че това са пещери, някои естествени, но повечето изсечени в скалата от онези, които предпочитаха прохладните убежища пред кирпичените домове в равнината. Разбойниците. Някои пещери продължаваха дълбоко в земята, но Чагатай не мислеше, че задачата ще е твърде трудна. Туманът, който яздеше зад него, носеше достатъчно дърва да затрупа входовете на пещерите и да изкара разбойниците с пушек като диви пчели от гнездото им.

Над тъмните петна на пещерите се издигаха два пръста от сянка — огромни ниши, изсечени в скалата. Острите очи на Байдур ги различиха от цяла миля и той ги посочи възбудено и погледна баща си за обяснение. Чагатай се усмихна и само сви рамене, макар да знаеше много добре какво представляват. Те бяха една от причините да вземе сина си на този поход. Тъмните фигури растяха пред тях и накрая Байдур дръпна поводите на кобилата си и се взря в по-голямата. Бе поразен, когато разбра какво е.

Огромна статуя, по-голяма от всяко друго произведение на човешката ръка, което Байдур бе виждал. Можеха да се различат гънките на робата, изсечени в кафявия камък. Едната ръка бе вдигната с отворена длан, а другата беше протегната, сякаш поднасяше дарение. Втората статуя бе малко по-малка — две усмихващи се фигури, гледащи към залязващото слънце.

— Кой ги е направил? — попита слисаният Байдур. Щеше да отиде още по-близо, но Чагатай цъкна с език, за да го спре. Обитателите на пещерите имаха остри очи и бяха добри с лъка. Не биваше да ги изкушава със сина си.

— Това са статуи на Буда, някакво дзинско божество — каза той.

— Тук? Но Дзин е много далеч — отвърна Байдур. Ръцете му не намираха покой, явно, искаше да отиде и да докосне огромните фигури.

— Вярата на хората не признава граници, синко — рече Чагатай. — В края на краищата и в Каракорум има християни и мюсюлмани. Самият съветник на хана е един от тези будисти.

— Не разбирам как са ги докарали тук… не, били са изработени на място, скалата около тях е била изсечена — каза Байдур.

Чагатай кимна, доволен от схватливостта на сина си. Статуите бяха издялани от самата планина, плод на усърден и ревностен труд.

— Според местните се издигали тук открай време. Може би от хиляди години. Има и още една сред възвишенията, огромна фигура на легнал мъж.

Чагатай изпитваше странна гордост, сякаш по някакъв начин лично бе допринесъл за тези статуи. Простата наслада на сина му бе радост за него.

— Защо искаше да ги видя? — попита Байдур. — Благодарен съм, те са… изумителни. Но защо трябваше да ми ги покажеш?

Чагатай погали меката муцуна на кобилата. Как да му обясни?