Сребърна империя

— Ако Той не е плът, кого са поканили на сватбата в Кана? Ако Той не е Бог, кой е превърнал водата във вино?

Гласът на свещеника отекваше, следваше свой собствен ритъм, който би трябвало да бъде успокояващ. Нямаше да се четат по-мрачни стихове в нощта на Рождество. Ярослав не знаеше дали монголската войска ще нападне градовете му Владимир и Москва. Дали щяха да стигнат и до самия Киев? Не бяха минали много години, откакто удариха дълбоко в горите и тундрата, избиваха на воля и отново изчезнаха. Имаше много истории и легенди за страховитите „татари“. Те бяха единственото, което монголите бяха оставили след себе си миналия път. Подобно на буря, бяха ударили и после бяха изчезнали.

Не разполагаше с нищо, което да е в състояние да ги спре. Ярослав отново се замоли от все сърце градът и семейството му да бъдат пощадени. Бог е милостив, знаеше го. Но не и монголите.

Някъде отдалеч се чуха слаби викове. Князът вдигна глава. Жена му го погледна объркано. Ярослав чу тичащи стъпки и се обърна. Нима ще го извикат в този час? Не можеха ли командирите му да изкарат една нощ без него, докато търси утеха в лоното на светата Църква? Не искаше да става от трудно затопленото си място. Докато се колебаеше, се чуха още бягащи стъпки, някой се втурна нагоре по стълбите на камбанарията. Стомахът на Ярослав се сви от внезапно обзелия го ужас. Не, не тук, не и в тази нощ.

Камбаната зазвъня над главата му. Половината богомолци погледнаха нагоре, сякаш можеха да видят през дървените греди. Ярослав видя, че отец Дмитрий върви към него, и бързо се изправи. Преди отецът да приближи, той се наведе и заговори в ухото на жена си:

— Веднага вземи децата. Идете с колата до казармата, спасявайте се. Намери Константин, той ще е там с конете ми. Махнете се от града. Ще дойда, когато мога.

Лицето на жена му бе побеляло от ужас, но тя без колебание събра дъщерите и синовете им и ги поведе като някакви сънени патета. Ярослав вече вървеше по пътеката между скамейките. Погледите на всички бяха насочени към него. Отец Дмитрий го настигна и се осмели да хване ръката му. Гласът му бе дрезгав шепот.

— Нападение ли е? Татарите? Можеш ли да задържиш града?

Княз Ярослав внезапно спря и възрастният мъж се блъсна в него. В друга нощ щеше да скастри свещеника за безочието му. Не можеше обаче да излъже в присъствието на родения Христос.

— Ако са тук, не мога да ги задържа, отче, не. Погрижи се за стадото си. Аз трябва да спася собственото си семейство.

Свещеникът залитна назад, сякаш беше ударен, със зяпнала от ужас уста. Камбаната продължаваше да звъни отчаяно над града и снега.

Щом излезе тичешком навън, князът чу писъците в далечината. Колата на семейството му вече тръгваше — черен силует, който се плъзгаше в мрака, съпътстван от плющенето на камшика на кочияша. Чу как тънкият възбуден глас на сина му заглъхва в далечината — като всички деца той изобщо не осъзнаваше опасността.

Отново беше започнало да вали и Ярослав потръпна. Мислеше трескаво. От месеци беше изслушвал донесения за жестокостта на монголите. Град Рязан бе превърнат в димящи развалини, диви животни разкъсваха труповете по улиците. Самият той беше отишъл там с отряд дружинници и двама повърнаха от гледката. Бяха корави, свикнали със смъртта мъже, но онова, което се изпречи пред очите им, бе пълна разруха, унищожение в невиждани мащаби. Този враг нямаше представа за чест, водеше войни и унищожаваше градове, за да смаже волята на противника си. Князът пристъпи към пръхтящия кон на помощника си. Беше жребец, бърз и черен като нощта.

— Слез — заповяда той. — Ще се върнеш в казармата пеша.

Мъжът незабавно прехвърли крак през седлото и скочи в снега.

Князът яхна коня. Седлото бе все още топло. Помощникът му му отдаде чест. Ярослав не го погледна — вече обръщаше. Копитата чаткаха по каменния път. Не можеше да препусне в галоп, тъй като рискуваше да падне и да убие както себе си, така и коня. Чу викове наблизо и звън на стомана — един-единствен удар, долетял през ледения въздух Бог знае откъде.

Хората излизаха навън и викаха. Никой не знаеше какво става.

Казармата не беше много далеч. Ярослав почти очакваше да види семейството си отпред. Кочияшът можеше да подкара конете по-бързо заради тежестта на колата и намиращите се в нея. Князът се замоли тихо на Богородица да се погрижи за малките му деца. Не беше в състояние да запази града от дошлите по снега вълци. Можеше единствено да избяга. Казваше си, че това е правилното тактическо решение, но срамът го изгаряше въпреки студа.