Сребърна империя

— Той хвърли бъдещето си на вятъра, но не само за теб, господарю. Обичаше те, но не го направи само от обич. А също и заради волята и мечтите на баща си. Разбираш ли?

— Разбира се, че разбирам — уморено рече Угедай.

Сорхатани кимна, но продължи:

— Той ти даде живот, стана твой втори баща. Но не само заради теб. А и за онези, които ще дойдат след теб, онези от рода на баща му, за бъдещата държава, за воините, които са още деца, за децата, които те ще родят.

Угедай вдигна ръка, за да я спре.

— Уморен съм, Сорхатани. Може би ще е по-добре да…

— И как използва ти този безценен дар? — прошепна Сорхатани. — Отпращаш жена си, оставяш съветника си да броди из пустия дворец. Гвардейците ти са оставени да създават неприятности в града, без никакъв контрол. Двама от тях бяха обесени вчера — знаеш ли това? Убили касапин за един говежди бут. Къде е дъхът на хана във вратовете им, чувството, че са част от държавата? Нима е в тази стая, в този леден вятър, докато седиш сам тук?

— Сорхатани…

— Ти ще умреш тук. Ще те намерят вцепенен и изстинал. И дарът на Толуй ще бъде пропилян. Кажи ми тогава как аз ще оправдая онова, което е сторил за теб.

Лицето му се изкриви и Сорхатани с изумление видя, че се мъчи да не заплаче. Това не беше Чингис, който би скочил вбесен от думите й. Това пред нея бе един пречупен човек.

— Не биваше да му позволявам да го прави — рече Угедай. — Колко още ми остава? Месеци? Дни? Не мога да знам.

— Що за глупост е това? — Сорхатани бе изгубила търпение и съвсем се беше забравила. — Ще живееш още четиридесет години и из цялата огромна държава ще те обичат и ще се страхуват от теб. Безброй деца ще се родят с твоето име, в твоя чест, ако излезеш от тази стая и загърбиш слабостта си.

— Не разбираш — каза Угедай.

Само двама души знаеха за слабостта, която го измъчваше. Ако кажеше на Сорхатани, рискуваше това да се разчуе в лагерите и туманите, но в същото време двамата бяха сами и тя бе коленичила пред него и го гледаше с огромните си очи в сумрака. Нуждаеше се от някого.

— Сърцето ми е слабо — едва чуто промълви той. — Наистина не зная колко време ми остава. Не биваше да му позволявам да се жертва за мен, но бях… — Запъна се, неспособен да намери подходящите думи.

— О, съпруже мой — промълви Сорхатани, когато най-сетне разбра. Внезапно надигналата се мъка я задави. — Ох, любов моя.

Погледна го, очите й блестяха от сълзи.

— Той знаеше ли? Толуй знаеше ли?

— Мисля, че да — отговори Угедай и извърна очи.

Не беше сигурен как да реагира. Беше научил, че шаманът е обсъдил слабостта на тялото му с брат му и с чичо му, но самият той не беше помолил Толуй за това. След като бе излязъл на повърхността от черната река, давейки се и мъчейки се да си поеме дъх, Угедай беше готов да сграбчи всяко нещо, което му подадат. Тогава беше готов на всичко, само и само да си осигури още един ден под слънцето. Сега му бе трудно да си спомни тази жажда за живот, сякаш я беше изпитвал някой друг. Студената стая с развяващите се коприни някак пропъждаше спомените. Огледа се и примигна, сякаш се събуждаше от сън.

— Ако е знаел, жертвата му е била още по-голяма — рече тя. — И това е още една причина да не губиш нито ден повече. Ако Толуй можеше да те види сега, Угедай, дали щеше да си помисли, че е дал живота си за нещо, което си заслужава? Или ще се засрами от теб?

Думите й го жегнаха и гневът му се събуди отново.

— Как смееш да ми говориш по такъв начин?

Беше спрял да примигва като еднодневно агне. В погледа, с който я гледаше, се долавяше нещо от стария хан. Сорхатани го прие с радост, макар все още да беше замаяна от чутото. Ако Угедай умреше, кой щеше да поведе народа? Отговорът не закъсня нито за миг. Чагатай щеше да се появи триумфално в Каракорум само няколко дни след смъртта му, за да приеме благосклонната воля на бащата небе. Стисна зъби само при мисълта за удоволствието, което би изпитал.

— Ставай — каза тя. — Ставай, господарю. Дори и да не ти остава много време, има много неща за вършене. Не бива да пропиляваш нито един ден, нито една сутрин! Вземи живота си в двете си ръце и го задръж при себе си, господарю. Няма да получиш друг на този свят.

Той понечи да каже нещо, но тя се пресегна, придърпа главата му към себе си и го целуна по устата. Дъхът и устните му бяха хладни, с вкус на чай. Когато го пусна, Угедай залитна назад, после скочи на крака и я загледа невярващо.

— Какво беше това? — попита той. — Имам достатъчно жени, Сорхатани.

— Исках да се уверя, че си все още жив, господарю. Съпругът ми даде живота си за тези безценни дни, независимо колко много или малко са те. Ще ми се довериш ли в неговото име?

Той все още беше замаян и Сорхатани го знаеше. Беше събудила нещо в него, но мъглата на отчаянието, може би предизвикана от дзинските лекарства, все още бе тежка и притъпяваше ума му. И въпреки това тя видя блясъка на интереса в очите му, когато я погледна, коленичила пред него. Угедай призова волята си като патерица, вдигната високо в наводнение — вижда се само за миг, а след това изчезва в дълбините.

— Не, Сорхатани, нямам ти доверие.