Сребърна империя

Яо Шъ мислено изстена. Естествено, че тя знаеше името на командира. Сорхатани имаше безподобна памет за подобни неща — а може би специално бе проверила кои командири са на стража днес. Съветникът затърси думи, които да спасят положението, и каза:

— Господарката се е объркала.

Мингхан командирът не му обърна внимание, а заговори направо със Сорхатани.

— Какво е станало?

Сорхатани сведе поглед и поклати глава. Яо Шъ с раздразнение видя, че в очите й има сълзи.

— Този дзински чиновник твърди, че ханът не можел да приеме никого. Вече дни наред от него няма нито вест. Говори подозрително, Алхун, нямам вяра на думите му.

Войникът кимна. Имаше бърза мисъл и не се колебаеше да действа, както всъщност би трябвало да се очаква от човек с неговия ранг. Обърна се към Яо Шъ.

— Ще трябва да се дръпнеш, съветник. Трябва да проверя как е ханът.

— Той заповяда… — започна Яо Шъ, но командирът го прекъсна:

— Ще го видя. Дръпни се. Веднага!

Двамата стояха абсолютно неподвижно и се гледаха кръвнишки, сякаш бяха сами в коридора. Яо Шъ бе поставен в невъзможно положение и Сорхатани разбираше, че всеки момент може да последва кратка и кървава схватка. И за да не се стигне дотам, каза:

— Яо Шъ, ти ще дойдеш с нас.

Съветникът я изгледа вбесено, но тя му бе дала възможност, така че той се възползва.

— Добре. — Обърна се към Алхун. — Загрижеността ти е похвална, мингхан командир. Не бива обаче да позволяваш въоръжени мъже като тези младежи да влизат при хана. Всички трябва първо да бъдат претърсени.

Сорхатани понечи да възрази, но Яо Шъ бе непреклонен.

— Настоявам — каза той. Вече отново се бе овладял.

— Те ще останат тук — заяви Сорхатани, която не искаше да изпуска момента. Всъщност нямаше нищо против синовете й да останат отвън с броните и сабите си. Вече си бяха свършили работата, като я подкрепиха при вратата. Не искаше да научават всичко, което предстоеше да стане.

Намръщен, Яо Шъ вдигна малкото месингово резе на главната ключалка. Тя бе богато украсена, оформена като дракон, навит в центъра на вратата. Пореден знак за дзинското влияние върху хана, помисли си Сорхатани, докато вратата се отваряше. Докато влизаше след Яо Шъ и Алхун, я посрещна студен полъх на вятър.

Нямаше запалени лампи, но от отворения прозорец влизаше слаба светлина. Капаците бяха отлетели назад с такава сила, че единият висеше накриво на счупената си панта. Дългите копринени завеси се вееха в стаята, шумяха и плющяха в стените.

В помещението бе невероятно студено и от устата им веднага започна да излиза пара. Вратата зад тях се затвори и Сорхатани потръпна, когато погледът й се спря върху фигурата на дивана в центъра на стаята. Как можеше Угедай да издържа на такъв студ, облечен само в тънка копринена туника и гамаши? Ръцете му бяха голи, а краката му бяха станали синкави. Лежеше по гръб и се взираше в тавана.

Изобщо не се обърна към тях и за момент Яо Шъ бе обхванат от ужас при мисълта, че са намерили хана мъртъв. После видя парата от устата на неподвижната фигура. Дишаше.

Отначало никой не бе сигурен какво да направи. Мингхан командирът беше видял, че ханът е жив. Задачата му беше приключила, но достойнството му не му позволяваше просто да си тръгне, поне не и преди да се извини за нахлуването. Яо Шъ също мълчеше, терзан от чувството за вина, че не е изпълнил заповедите. Сорхатани ги бе изработила всички.

Естествено, тя бе първата, която заговори.

— Господарю хане — рече тя. Беше повишила глас, та Угедай да я чуе през шума на вятъра, но той не реагира. — Дойдох при теб в мъката си, господарю.

Отново не последва нищо и Яо Шъ загледа с интерес как тя стисна зъби, за да овладее раздразнението си. Направи знак на командира да я отведе и той понечи да я хване за ръката.

Сорхатани се дръпна.

— Съпругът ми даде живота си за теб, господарю. Как ще използваш неговия дар? По този начин ли? Като чакаш смъртта в някаква ледена стая?

— Спри! — обади се ужасеният Яо Шъ.

Хвана твърдо Сорхатани за ръката и я обърна към вратата, но и тримата замръзнаха, когато чуха зад себе си скърцане. Ханът се беше надигнал. Обърнаха се към него. Кожата му бе болнаво жълта, очите — кървясали.

Под студения му поглед старшият мингхан командир на гвардейците коленичи и дълбоко сведе глава.

— Стани, Алхун — изхриптя Угедай. — Защо сте тук? Не казах ли, че искам да бъда оставен сам?

— Господарю, съжалявам. Накараха ме да помисля, че може да си болен или да умираш.

За негова изненада Угедай се усмихна безрадостно.

— Всъщност и двете, Алхун. Е, вече ме видя. А сега се махай.

Командирът забърза към изхода. Угедай се загледа в съветника си. Още не беше погледнал към Сорхатани, макар че тъкмо нейният глас го бе събудил.

— Излез, Яо Шъ — каза Угедай.

Съветникът се поклони дълбоко, хватката му върху ръката на Сорхатани се стегна и той я помъкна към вратата.

— Господарю! — извика тя.

— Достатъчно! — рязко каза Яо Шъ и я дръпна силно. Ако я беше пуснал, тя щеше да падне, но вместо това Сорхатани се извъртя към него, безпомощна, но свирепа като котка.