Читаем Сребърна империя полностью

Лицето на княза бе кървава пихтия, с избити зъби и увиснала долна челюст. Със сигурност щеше да умре от тези ужасни рани, но очите му изведнъж се проясниха и той замахна с лявата си ръка като с боздуган. Ударът попадна в гърдите на Бату, който управляваше коня си само с колене, и той залитна и се изви в неестествен ъгъл. Високото седло обаче го задържа. Сабята му беше изчезнала, а не си спомняше кога е отлетяла от ръката му. В пристъп на дива ярост той извади ножа от канията на прасеца си, заби го в кървавата рана на мястото на челюстта и продължи да ръга, докато русата брада не стана яркочервена от кръв.

Князът рухна и щитоносците и свитата му нададоха ужасени викове. Бату вдигна ръце високо във въздуха и изрева с пълна сила, че е жив и е излязъл победител. Не знаеше какво прави Субодай, нито какво ще си помисли. Решението беше негово и князът се бе изправил срещу него. Беше победил могъщ враг и за момента изобщо не го беше грижа, че русите могат да го убият. Това беше мигът на Бату и той му се наслаждаваше с пълна сила.

Отначало не видя вълната, която пробяга през редиците на русите, когато вестта се разнесе. За половината войска това се бе случило зад гърба им и новината за смъртта на княза се предаваше с викове от част на част. Още преди Бату да свали ръцете си, някои от намиращите се най-отпред благородници обърнаха конете си и започнаха да се оттеглят, като повличаха хиляди конници след себе си. Онези, които се опитаха да продължат сражението, ги видяха, закрещяха яростно и надуха рогове. Князът бе мъртъв и войските му бяха потресени от внезапната лоша поличба. Това нямаше да е техният ден, тяхната победа. И от решителни бойци те се превърнаха в уплашени хора, които заотстъпваха от туманите на Субодай, очакваха някой да ги окуражи, да поеме командването.

Това не се случи. Субодай прати мингхани да препуснат покрай фланговете. Изпод копитата на жилавите коне полетя кал и заваля като дъжд. Върху руските редици отново се изсипаха стрели и тежкият кон на Субодай полетя напред, а зад него се оформи клин като онзи на Бату, който бе стигнал до сърцето на врага. Три отделни удара се забиха в обърканите редици, но дори сега русите останаха нерешителни. Бяха видели как благородниците им бягат и другите части се оттеглят. Беше твърде много да се иска от тях да останат, за да бъдат изклани. Все повече и повече руси напускаха бойното поле, като само малцина поглеждаха назад към стопяващото се ядро на армията, където другарите им все още препускаха и умираха. Бяха дотук. Князът бе мъртъв и те бяха направили достатъчно.



Субодай наблюдаваше спокойно как руската армия се разпада. Запита се как ли щяха да я карат собствените му тумани, ако го бяха видели да пада мъртъв, но знаеше отговора. Щяха да продължат. Щяха да издържат. В туманите воините почти не виждаха орлока или собствените си военачалници. Познаваха водача на десятката, тъй като го избираха сами. Познаваха командира на стотната, може би можеха да разпознаят дори мингхан командира. Те бяха онези, които говореха с авторитет, а не някакъв далечен командващ. Субодай знаеше, че ако падне, хората му ще си свършат задачата и ще издигнат друг на неговото място. Това бе суров обичай, дори жесток, но алтернативата беше да видиш унищожаване на войската, предизвикано от смъртта само на един човек.

Разпрати вестоносци до военачалниците, за да ги поздрави за победата и да даде нови заповеди. Запита се дали онези, които бяха напуснали бойното поле, очакват да бъдат пуснати да си идат. Понякога не можеше да разбере чуждите войници, с които се сблъскваше, макар да научаваше всичко, до което можеше да се добере. Знаеше, че някои от тях очакват да се завърнат по домовете си, но това бе глупаво. Защо да оставяш живи хора, които един ден отново ще се изправят срещу теб? Това беше война и Субодай знаеше, че предстои продължителен лов, който щеше да се проточи седмици и може би месеци, преди хората му да убият и последния враг. Разтърка очи, изведнъж обхванат от умора. Трябваше да се срещне с Бату, ако младежът бе все още жив. Не се беше подчинил на заповедите му. Зачуди се дали може да заповяда да бичуват военачалник, който му е поднесъл такава победа.

Мъжете наблизо нададоха радостни викове и той погледна натам. Устните му се свиха раздразнено, щом видя Бату в центъра им. Половината руска армия бе все още на бойното поле, а неговите мингхани вече си подаваха мехове с вино и крещяха като деца.

Обърна коня си и бавно тръгна към групата. Онези, които го видяха, се смълчаха. Знаменосците му развяха дългите копринени ивици и те заплющяха на вятъра.

Бату долови или чу приближаването му. Вече беше започнал да усеща боя, който беше изял. Едното му око и бузата се бяха подули и лицето му бе станало несиметрично. Беше покрит с кръв и пот и вонеше на мокри коне. Люспи от бронята му висяха скъсани и имаше дълга плитка рана, започваща от ухото и изчезваща под туниката му. Но въпреки всичко ликуваше и киселата физиономия на Субодай не можеше да развали настроението му.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза