Читаем Сребърна империя полностью

Усети как атаката му губи скорост — натискът върху монголските воини се засили. С всяка стъпка напред все повече руски войници се изправяха срещу фланговете му и правеха клина все по-тънък и по-тънък, подобно на забита в плът игла. Бату усети как страхът се надига в гърлото му като киселина. Сграбчи някакъв щит от кожа и дърво с лявата си ръка, дръпна го към себе си и нанесе удар над ръба към мъжа зад него. Заби острието с цялата си ярост и после бутна още напред, така че врагът да падне с лице, превърнато в кървава каша.

Трима воини бяха редом с него, докато пришпори коня си още четири крачки напред и уби един от враговете, за да отвори място. Изведнъж един от другарите му беше улучен от стрела в гърлото и полетя назад от седлото, конят му изпръхтя панически и зарита. Време беше. Моментът определено бе настъпил. Бату се огледа. Достатъчно ли беше направил? Агонията на избора го загриза. Не можеше да се върне твърде рано и да се изправи пред суровото лице на Субодай. По-добре да умре, отколкото онзи да реши, че е изгубил хладнокръвие.

Откакто се помнеше, му беше трудно да гледа в очите човек, който е познавал Чингис. Как изобщо би могъл да се мери с подобни спомени? Дядото, който бе създал държавата и който никога не бе чувал за Бату. Бащата, който бе предал народа и бе убит като куче в снега. Време беше.

Бату пое удар на меч с бронирания си ръкав — остави острието да се плъзне безполезно по него, докато съсичаше ръката, която го държеше. Оплиска го още кръв. Отвсякъде се чуваха писъци. Русите срещу него бяха бледи от ярост или страх, държаха тежки щитове, от които стърчаха множество монголски стрели. Бату се обърна да започне отстъплението и за миг видя през редиците врагове светлокосия водач, който седеше и го гледаше спокойно, с огромен меч напряко на седлото.

Субодай изобщо не беше очаквал, че клинът ще се забие толкова дълбоко. Бату видя, че хората му са готови да си пробият път назад. Макар да нямаше никакви отличителни белези за ранг, които да го направят мишена за всеки руски стрелец, воините му го следяха, рискуваха собствения си живот, за да погледнат към него. Повечето руси все още бяха обърнати напред, където туманите се сблъскваха с тях. Щяха да нададат вой и да се втурнат да ги преследват, когато монголите се обърнеха да бягат, но Бату си помисли, че хората му могат да успеят и да положат началото на разгрома. Беше толкова близо. Кой би помислил, че клинът му може да достигне чак до руския княз?

Пое дълбоко дъх и изрева на хората си:

— Никакво отстъпление!

Смуши коня си и той изрита с предните си крака и изби щита от ръката на някакъв руснак. Бату се хвърли в образувалия се отвор, размахваше сабята си като обезумял. Нещо го удари отстрани и го заля вълна от болка, но изчезна, преди да разбере дали не е пострадал сериозно. Видя как светлокосият водач вдига меча и щита си и как огромният му кон изпръхтя. Руският княз бе решил да не чака, кръвта му бе кипнала от предизвикателството. Бойният му кон препусна напред.

Бату изкрещя възбудено и засипа свирепи ругатни. Допреди малко не знаеше дали ще успее да пробие последните плътни редици, но ето че самият княз идваше да съсече наглите диваци. Бату видя как мечът му се издига зад рамото. Двата коня летяха един срещу друг, но конят на Бату бе изтощен от постоянното блъскане и безбройните драскотини и порязвания, докато бе препускал през враговете.

Бату вдигна високо сабята си; мъчеше се да си спомни думите на Субодай за слабостите на бронираните конници. Мъжът с русата брада изглеждаше великан отблизо, целият в стомана, неудържим. Обаче не носеше шлем, а Бату беше млад и бърз. Докато руският меч се спускаше с достатъчно сила, за да го съсече на две, Бату дръпна коня си надясно, далеч от летящото острие. Собственото му острие се стрелна като змийски език напред и се задържа само колкото да целуне гърлото на мъжа под брадата.

Но остърга метал и Бату изруга. Част от брадата бе срязана, но самият мъж бе останал невредим, макар да ревеше в шок. Конете се разминаваха в пресата, неспособни да се отдалечат много, а двамата мъже бяха един до друг, уязвимите им леви страни бяха оголени. Грамадният меч отново се вдигна нагоре, но князът бе бавен и тежък. Преди да успее да нанесе удар, Бату го удари три пъти в лицето, по бузите и зъбите, като отсече част от челюстта. Руският княз залитна, когато Бату блъсна с все сили бронята му и огъна металния лист, защитаващ гърдите му.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза