Сребърна империя

Стрелите се извисиха и полетяха стремглаво надолу. Субодай забеляза начина, по който дружинниците защитиха светлокосия си предводител с щитовете си, като пренебрегнаха собствената си безопасност. Някои паднаха, но след това неотклонното настъпление на русите като че ли набра скорост и разстоянието бързо започна да се скъсява. Леките монголски ездачи пуснаха още един облак стрели и се оттеглиха в последния момент, за да направят място на копиеносците. Това беше моментът на безумие на Бату, точно както беше наредил Субодай. Внукът на Чингис щеше лично да атакува светлокосия водач. Покритият с желязо конник би очаквал подобно предизвикателство.

Барабаните ревяха, момчетата на камилите ги удряха като луди. Мингханите на Бату се понесоха в клиновидна формация пред туманите и воините нададоха пронизителен дюдюкащ вик, от който лицата на противника побеляха от ужас.

Русите изстреляха рояци стрели, най-вече по знаменосците в третата редица на основната формация и техните плющящи флагове. Те обаче вдигнаха щитове над главите си и издържаха на смъртоносния порой. Намиращият се пред тях Бату поведе три хиляди в атака срещу самия център на руската войска.

Субодай наблюдаваше хладнокръвно, доволен, че младежът има достатъчно кураж. Клинът имаше конкретна задача. Субодай гледаше как воините пробиват със стрелите си дупка в руските редици и проникват все по-дълбоко и по-дълбоко. Светлокосият командир ги сочеше и крещеше на хората си, докато мингханите на Бату хвърляха изпочупените копия и вадеха кривите си саби. Коне и хора падаха, но останалите продължаваха напред. Преди да ги изгуби от поглед в мелето, Субодай видя Бату на кървавия връх на клина — пробиваше си път все по-навътре във вражеските редици.

Бату съсече някакво ревящо лице — прекара сабята през устата на мъжа така, че долната му челюст увисна. Дясната ръка го болеше, но кръвта му бе пламнала и се чувстваше така, сякаш може да се бие цял ден. Знаеше, че Субодай го гледа — безмилостният тактик, орлокът багатур, който хвърляше хората си в атака така, сякаш не представляваха нищо за него. Е, нека старецът да види как се правят нещата.

Ударните му мингхани се врязаха в русите, право към княза и дългите му знамена. Имаше моменти, в които Бату успяваше да зърне светлокосия воин в бляскавите доспехи. Князът знаеше, че идват към него и рискуват всичко за един-единствен удар в гърлото. Самата руска войска също би предприела подобна атака.

Бату знаеше истинския план. Субодай го беше споделил с него, преди да го отпрати. Трябваше да удари силно, докато хората му не бъдат притиснати отвсякъде. А тогава щеше да си пробие с бой път назад. Усмихна се горчиво. На този етап нямаше да е трудно да се престорят на уплашени. Лъжливото оттегляне щеше да огъне монголския център и бързо да се превърне в разгром, когато туманите отстъпят. Вражеските конници щяха да бъдат увлечени все по-напред и по-напред от крилата пехотинци, докато не се разтеглят в тънък строй. После челюстите щяха да се затворят. Ако някои успееха да се измъкнат от капана, резервът на Хаджиун, скрит на две мили назад в гъстата гора, щеше да ги удари от двете страни. Планът беше добър, стига помощните войски да успееха да удържат фланговете — и стига Бату да оцелееше. Докато нанасяше удар отдолу по бузата на нечий кон, той си спомни предизвикателството в очите на военачалника, когато му бе дал заповедта. Бату с нищо не беше издал яростта, която го изпълни. Разбира се, че Субодай щеше да избере него. Та нима не беше трън в задника му от толкова месеци? Когато научиха, мингхан командирите му се спогледаха примирено, но въпреки това всички пожелаха да участват. Никой не искаше да остане назад, вместо да препусне с внука на Чингис.

При мисълта за пропиляната им вярност яростта отново изпълни Бату. Колко навътре беше проникнал във вражеските редици? На двеста крачки? Триста? Или повече? Русите бяха навсякъде около него, мечовете им проблясваха, щитовете поемаха ударите му. Стрели свистяха покрай лицето му. Противниците носеха кожени доспехи и сабята му беше достатъчно остра, за да ги пробие при намушкване и дори да ги среже, докато той прелиташе покрай тях и ги оставяше да гледат с изумление окървавените си ребра. Нямаше представа колко време продължава напред, все по-напред и по-напред, все по-далеч от безопасността и туманите. Знаеше само, че трябва добре да подбере момента. Ако избързаше, русите щяха да усетят капана и просто да затворят редиците си зад него. Ако закъснееше, нямаше да останат достатъчно очукани воини, които да инсценират бягството. Хората му бяха избрали да влязат в пастта на звяра. Не заради Субодай, а заради него.