Читаем Сребърна империя полностью

Чагатай взе чашата, без да откъсва поглед от орела над реката. Присви очи срещу залязващото слънце, когато птицата внезапно полетя надолу към водата и се издигна отново с гърчеща се риба в ноктите. Патиците се разлетяха в безмозъчна паника и Чагатай се усмихна. Беше започнал да се привързва към новия си дом. Страната бе добра за онези, които щяха да дойдат след него. Угедай наистина се бе оказал щедър.

— Чу новината — рече Чагатай. Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос. Всяка вест, стигнала до летния му дворец, рано или късно минаваше през ръцете на Сунтай.

Сунтай кимна и зачака да чуе мислите на господаря си. За онези, които не го познаваха, той приличаше на всеки друг воин, който беше оставил по бузите и брадичката си дебели белези от нож. Някои го правеха, за да се отърват от нуждата да се бръснат по време на кампаниите. Сунтай винаги беше мърляв и косата му бе сплъстена, пропита със старо вонящо масло. Отнасяше се с презрение към навика на персите да се къпят редовно и бе сред онези, които най-силно страдаха от циреи и обриви. С тъмните си очи и слабата си фигура приличаше на жесток убиец. Всъщност умът зад внимателно създадения външен образ бе много по-остър дори от скритите из дрехите му ножове.

— Не очаквах да изгубя още един брат толкова скоро — тихо рече Чагатай, пресуши чашата си на един дъх и се оригна. — Двама си отидоха. И останахме само двама.

— Господарю, не бива да стоим при прозореца и да обсъждаме подобни неща. Винаги ще се намерят любопитни уши.

Чагатай сви рамене и направи знак с празната си чаша. Сунтай тръгна с него и сръчно грабна бутилката арак, докато минаваха покрай масичката. Седнаха един срещу друг на богато украсена маса от абанос, инкрустиран със злато — навремето бе принадлежала на някакъв персийски владетел. Нямаше никакъв символизъм в това, че се намираше в самия център на помещението: Сунтай знаеше, че тук не могат да бъдат чути и от най-внимателните подслушвачи, долепили уши до външните стени. Подозираше, че Угедай е настанил шпиони в новия летен дворец, също както Сунтай беше внедрил такива при Субодай и Угедай, Хазар и Хаджиун, при всички високопоставени мъже, до който можеше да се добере. Лоялността бе сложна игра, но той я харесваше.

— Имам съобщения за пристъпа на хана — каза Сунтай. — Не мога да кажа колко близо е бил до смъртта, без да разпитам шамана, който се е грижил за него. За съжаление, той не е от моите хора.

— Знаеш, че трябва да съм готов за тръгване веднага щом пристигне първият вестоносец.

Въпреки разположението на масата Чагатай не се сдържа и се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе. После се наведе напред и продължи съвсем тихо:

— Нужни бяха четиридесет и девет дни, за да науча това, Сунтай. Това е много време. Ако искам да стана велик хан, трябва да получавам по-подробни и по-бързи новини. Следващия път, когато Угедай падне, искам да съм там, преди да е изстинал, разбираш ли?

Сунтай докосна с върховете на пръстите си челото, устата и сърцето си — използва арабския жест, изразяващ уважение и подчинение.

— Твоята воля е заповед за мен, господарю. Един от най-добрите ми служители беше изкормен при лов на глигани. Отне ми време да го заместя в свитата на великия хан. Разполагам обаче с други двама, готови за издигане сред приближените му. Само след няколко месеца ще станат членове на най-тесния му кръг.

— Направи го, Сунтай. Ще имаме само един шанс да поемем юздите. Не искам слабият му син да събере племената, преди да съм в състояние да действам. Служи ми добре в това и ще се издигнеш заедно с мен. Държавата на баща ми е твърде силна за човек, който не може да владее дори собственото си тяло.

Сунтай се усмихна и потърка грозните белези по дясната си буза. Създаденият през годините инстинкт не му позволяваше да се съгласи с измяната, нито дори да кимне. Беше се занимавал твърде дълго с шпиони и доносници и никога не говореше, преди да претегли внимателно думите си. Чагатай беше свикнал с мълчанието му, така че просто напълни отново чашите, доля вода, за да премахне горчивината на питието, и каза:

— Да пием за брат ми Толуй.

Сунтай се вгледа в него. В очите на Чагатай се четеше истинска мъка. Главният шпионин на хана вдигна чашата и сведе поглед.

— Баща ми би се гордял с подобна саможертва — продължи Чагатай. — Било е безумие, но, в името на бащата небе, славно безумие.

Сунтай пи. Даваше си сметка, че господарят му е прекарал по-голямата част от деня в пиене. Личеше си по кървясалите му очи и непохватните движения. За разлика от него, Сунтай само опитваше от питието си. Едва не се задави, когато Чагатай го тупна по рамото и се разсмя. Бялата течност се разля по лакираната маса.

— Семейството е всичко, Сунтай. Никога не си помисляй, че съм забравил това… — Гласът му замря и за момент той се зарея в спомени. — Но изборът на баща ми беше аз да го наследя. Имаше време, когато съдбата ми бе изписана върху камък и издълбана дълбоко. А сега трябва сам да я осъществя. Но това означава само да сбъдна мечтите на стареца, нали?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес
О, юность моя!
О, юность моя!

Поэт Илья Сельвинский впервые выступает с крупным автобиографическим произведением. «О, юность моя!» — роман во многом автобиографический, речь в нем идет о событиях, относящихся к первым годам советской власти на юге России.Центральный герой романа — человек со сложным душевным миром, еще не вполне четко представляющий себе свое будущее и будущее своей страны. Его характер только еще складывается, формируется, причем в обстановке далеко не легкой и не простой. Но он — не один. Его окружает молодежь тех лет — молодежь маленького южного городка, бурлящего противоречиями, характерными для тех исторически сложных дней.Роман И. Сельвинского эмоционален, написан рукой настоящего художника, язык его поэтичен и ярок.

Илья Львович Сельвинский

Проза / Историческая проза / Советская классическая проза