Сребърна империя

— Ясно. — Бату повдигна вежда. — В такъв случай не разбирам какво искаше да науча, като изгубя половин ден в катерене из тоя чукар с теб. Ако съм направил грешки, трябва да си способен да ми ги посочиш. Сгреших ли някъде, военачалнико? Оставих ли те недоволен по някакъв начин? Трябва да ми кажеш, за да поправя недостатъците си.

Погледът му се впи в Субодай и за момент в очите му пролича стаената горчилка. Субодай овладя гнева си, стисна го здраво, преди да е съсипал младежа, който бе виновен единствено с проклетията и арогантността си. Прекалено много приличаше на Джучи и Субодай знаеше, че недостатъците му си имат причини.

— Не спомена помощните войски — спокойно каза Субодай след дълго мълчание.

В отговор Бату се изкиска неприятно.

— Да, и няма да го направя. Нашите парцаливи наборници се добри единствено в това да поемат стрелите на враговете ни. Връщам се при тумана си, военачалнико.

Стана и понечи да яхне коня си, но Субодай се пресегна и хвана юздите. Бату го изгледа свирепо, но намери достатъчно здрав разум да не посегне към сабята на кръста си.

— Още не съм ти дал разрешение да си тръгнеш — каза Субодай.

Лицето му продължаваше да е все така безизразно, но гласът му бе станал по-твърд и очите му бяха ледени. Бату се усмихна и Субодай видя, че се кани да каже нещо, което щеше да сложи край на напрегнатата любезност помежду им. Именно затова предпочиташе да има вземане-даване с по-възрастни мъже, които имаха известна представа за последствията и нямаше да пропилеят целия си живот заради някаква необмислена постъпка. Така че заговори бързо и твърдо, за да попречи на младежа да се съсипе сам.

— Ако изпитам и най-малкото съмнение относно способността ти да изпълняваш заповедите ми, Бату, ще те върна в Каракорум. — Бату пое дъх и лицето му се изкриви, но Субодай продължи неумолимо: — Можеш да отнесеш оплакванията си на чичо си, но вече няма да яздиш с мен. Ако ти дам да превземеш някой хълм, ще унищожиш целия си туман, но не бива да се провалиш. Ако ти кажа да заемеш позиция, ще съсипеш конете си, но ще стигнеш навреме. Разбираш ли? Провалиш ли се в каквото и да било, няма да имаш втори шанс. Това не е игра и изобщо не ме интересува какво мислиш за мен. А сега, ако имаш да ми казваш нещо, казвай.

Почти на двадесет, Бату бе съзрял през годините след победата на конните надбягвания в Каракорум. Овладя се с бързина, която изненада Субодай, укроти емоциите си и ги натика дълбоко в себе си, така че очите му да не изразяват нищо. Личеше си, че вече е повече мъж, отколкото дете, но това го правеше много по-опасен противник.

— Можеш да ми имаш вяра, Субодай багатур — каза Бату, този път без никаква подигравка в гласа. — А сега, с твое позволение, ще се върна при колоната си.

Субодай кимна и Бату яхна коня си и заслиза по козята пътека. Субодай гледаше намръщено подир него. Трябваше да го върне в Каракорум. Ако беше някой друг командир, щеше да заповяда да го бичуват и да го завържат за кон, за да го върнат опозорен у дома. Само спомените за бащата на Бату — и за дядо му, естествено — сдържаха ръката му. Те бяха мъже, които можеше да последваш. Може би Бату също щеше да стане като тях, освен ако не намереше смъртта си преди това, разбира се. Той трябваше да бъде изпитан, душата му да придобие онази тежест, която идва единствено от истинското познание и умение, а не от младежката самонадеяност. Субодай кимна замислено и пак загледа земите пред себе си. Щеше да има много възможности да кали с огън младия принц.

Руските земи бяха широко отворени за атаките, които предпочиташе Субодай. Дори благородниците имаха домове и градчета, защитени само с дървена палисада. Някои от тях бяха удържали десетилетия и дори столетия, но монголската военна машина беше преодолявала подобни препятствия на дзинска територия. Катапултите им правеха на трески старите дънери и смазваха онези, които се криеха зад тях. Вярно, че монголските стрелци трябваше да се справят с най-гъстите гори, които бяха виждали, гори, които се простираха на хиляди мили и можеха да крият големи конни отряди. Изминалото лято беше горещо и силните дъждове често правеха земята твърде мека, за да напредват с подобаваща скорост. Субодай ужасно мразеше тресавищата, но вече започваше да си мисли, че ако не бяха те, Чингис е направил грешка, че е нападнал на изток. Земите на запад бяха богати и въпреки това Субодай все още не беше виждал войска, достойна да се изправи срещу туманите му. Походът откара монголите на стотици мили на север и зимата носеше благословено облекчение от мухите, дъждовете и болестите.