Сребърна империя

Обърна се, когато Бату излезе от последния завой, спря до него, слезе от коня и се взря към долините с изражение на отегчено негодувание. Субодай леко се намръщи. Не можеше да промени миналото, както не можеше и да оспори правото на хан Угедай да издигне навъсения младеж до командир на десет хиляди. Зелен младок с войска на свое разположение можеше да направи купища поразии. Странното бе, че Субодай упорито го обучаваше да стане колкото се може по-ефективен унищожител. Само времето обаче можеше да му даде далновидност и мъдрост — нещата, които в момента липсваха на Бату.

Дълго време мълчаха, но накрая търпението на Бату се изчерпа, както и очакваше Субодай. В сърцето на гневния млад воин нямаше спокойствие, нямаше вътрешен мир. Вместо това в него кипеше непрекъсната ярост и всички около него я усещаха.

— Дойдох, Субодай багатур. — Каза го така, че „доблестен“ да прозвучи като подигравка. — Какво е онова, което могат да видят само твоите очи?

Субодай отговори, сякаш не бе усетил нищо: гласът му бе толкова вбесяващо спокоен, колкото успя да го направи.

— Когато продължим нататък, хората ти няма да могат да виждат терена, Бату. Могат да се изгубят или да бъдат спрени от някакво препятствие. Виждаш ли онези ниски хълмове там?

Бату се загледа в посоката, в която сочеше Субодай.

— Оттук можеш да видиш как вървят почти заедно, а между тях има долина, широка около… миля, може би две. Четири или пет ли, ако използваме дзинските мерки. Можем да скрием два мингхана от едната и от другата страна и да устроим засада. Ако завържем сражение с русите на няколко мили по-нататък, едно лъжливо отстъпление ще ги домъкне до тези хълмове и те няма да могат да се измъкнат.

— Нищо ново — каза Бату. — Знам за лъжливите отстъпления. Мислех си, че ще имаш нещо по-интересно, което да си заслужава да моря коня си дотук.

Субодай го изгледа студено, но Бату отвърна на погледа му с безочлива самоувереност.

— Да, орлок Субодай? — рече той. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Важно е да избереш терена и да го разучиш добре за скрити препятствия — отвърна Субодай.

Бату се изкиска и отново се загледа надолу. Въпреки цялата му опърничавост и арогантност Субодай видя, че не пропуска нито една подробност от земята — очите му се стрелкаха напред-назад, докато запомняше всичко. Беше неприятен ученик, но умът му беше неимоверно остър. Трудно бе понякога да не се сети за баща му и спомените за него пропъждаха раздразнението му.

— Кажи ми какво виждаш в нашите тумани — продължи Субодай.

Бату сви рамене. Точно под тях виждаше петте колони — яздеха бавно. Трябваше му само един поглед, за да ги прецени.

— Пътуваме отделно и атакуваме заедно. Пет пръста, покриващи колкото се може по-голяма територия. Вестоносците поддържат контакт между тях и осигуряват бърза реакция на всяка изпречила ни се сила. Мисля, че дядо ми е започнал тази практика. Работила е чудесно още оттогава.

Ухили се, без да поглежда към Субодай. Знаеше, че военачалникът е създател на формацията, която позволяваше на относително малка войска да покрие огромни площи, да напада села и градове и да оставя зад себе си димящи развалини. Частите се събираха заедно само когато се появяваше силен враг — тогава вестоносците караха туманите да се свият в юмрук, който смазваше съпротивата и след това продължаваха нататък.

— Очите ти са зорки; Бату. Кажи ми какво друго виждаш.

Гласът на Субодай бе влудяващо спокоен и Бату лапна въдицата, твърдо решен да покаже на стареца, че не се нуждае от уроците му. Заговори бързо, като разсичаше въздуха с ръка.

— Пред всяка колона има съгледвачи на групи по десет. Яздят на осемдесет мили напред и се оглеждат за враг. В центъра са семействата, багажът, герите, воловете, камилите, барабанчиците и прибраните гери за хилядните. Има подвижни ковачници на каруци с колела със спици, подсилени с желязо. Мисля, че ти си ги измислил, военачалнико. Момчетата и пехотинците също са там, те са последната ни защита в случай, че воините ни бъдат победени. Около тях са стадата овце, кози, както и резервните коне, разбира се, по три или повече на човек. — Заговори по-бързо, наслаждаваше се на шанса да покаже познанията си: — Отвъд тях е тежката кавалерия на тумана, разделена на мингхани. Още по-нататък е леката кавалерия, която първа трябва да посрещне всяка атака със стрелите си. И накрая са онези от ариергарда, които се мъкнат последни и им се иска да бяха по-близо до предните редици, вместо да газят в лайната на всички. Да продължа ли с изреждането на командирите? Ти си орлокът, главнокомандващият, както научавам. Нямаш именито потекло, така че аз съм принцът, от чието име се раздават заповедите, внук на Чингис хан. Странно положение, но ще го обсъждаме друг път. Аз водя туман, както и военачалниците Хаджиун, Джебе, Чулгетай и Гуюк. Мингхан командирите по старшинство са…

— Достатъчно, Бату — тихо рече Субодай.

— Илугей, Мукали, Дегей, Толон, Онгур, Борокул…

— Достатъчно! — рязко заповяда Субодай. — Знам имената им.