Сребърна империя

Зад себе си чу момчетата, които се връщаха от катеренето. Гласовете им бяха леки и весели, но не се чуваха ликуващи викове. Малките орлета явно бяха напуснали гнездото или бяха избягали от протегнатите към тях ръце. Сорхатани започна да прибира нещата. Уви безценните игли и макари в парче плат и завърза умело възлите, без почти да им обръща внимание. Предпочиташе да прави това, вместо да стои безпомощно в очакване. После, без да бърза, се зае с дисагите и меховете с вода.

А когато се обърна, ръката й полетя към устата, защото веднага позна ездача между двамата дружинници. Все още бяха далече и дори нямаше да я чуят, ако им извикаше. Когато приближиха, видя как Монгке се олюлява в седлото, на път да припадне от изтощение.

Беше покрит с прах и по хълбоците на коня му имаше спечени струйки — беше изпразвал мехура си, без да слиза от седлото. Знаеше, че пратениците правят това само когато трябва да отнесат вестите по най-бързия начин, и сърцето й прескочи от ужас. Не каза нищо, когато най-големият й син слезе от коня, залитна на несигурните си крака и едва не падна. Накрая погледите им се срещнаха. Не беше нужно Монгке да й казва нищо. Тя вече го знаеше.

Сорхатани не заплака. Макар някаква част от нея да знаеше, че съпругът й си е отишъл, тя стоеше права и мислите й бясно препускаха. Имаше толкова много неща, които трябваше да направи.

— Добре си дошъл в лагера ми, синко — най-сетне рече тя. После, почти в транс, се обърна към дружинниците и им нареди да запалят огън и да направят солен чай. Другите й синове стояха мълчаливи и объркани.

— Седни с мен, Монгке — меко рече тя.

Синът й кимна. Очите му бяха зачервени от умора и мъка. Седна на тревата до нея и кимна и на Кублай, Хулегу и Арик-Боке, които се скупчиха в тесен кръг около майка си. Когато соленият чай беше готов, Монгке изпи първата купа на няколко глътки, за да изчисти прахта от гърлото си. Думите все още чакаха да бъдат изговорени. Сорхатани едва не изкрещя, за да го спре: ако Монгке не го кажеше, нямаше да е напълно истина. Но след като думите излезеха от устата му, животът й, животът на синовете й щеше да се промени и тя щеше завинаги да е изгубила любимия си.

— Баща ми е мъртъв — рече Монгке.

Майка му затвори очи за момент. Последната й надежда беше направена на пух и прах. Пое дълбоко дъх.

— Беше добър съпруг — задавено прошепна тя. — Беше воин, който командваше десет хиляди от името на хана. Обичах го повече, отколкото можете да си представите. — От сълзите очите й станаха огромни и гласът й застърга в стегнатото от мъка гърло. — Кажи ми как се е случило, Монгке. Не спестявай нищо.

15.

Субодай спря на ръба на отвесната скала и се наведе напред в седлото, за да погледне към долината. Цял ден се беше катерил по кози пътеки, за да стигне дотук, но от тази височина можеше да вижда на двадесет мили наоколо и погледът му обхващаше възвишения и села, реки и градчета. Широката Волга течеше на запад, но не представляваше сериозна преграда. Вече беше изпратил хора по плитчините й да разучат островите и отсрещния бряг. Вече беше нападал тези земи. Усмихна се, когато си спомни как бе превел воините си през замръзналите реки. Русите не бяха вярвали, че някой би могъл да издържи зимите им. Бяха сгрешили. Само Чингис можеше да го призове обратно онзи път. И когато великият хан му нареди да се върне у дома, Субодай се подчини, но това нямаше да се случи отново. Угедай му бе дал свобода на действие. Дзинските граници на изток бяха сигурни. Ако успееше да смаже враговете на запад, народът щеше да държи централните равнини от море до море и да се превърне в империя с невъобразими размери. Субодай жадуваше да види земите отвъд руските гори чак до легендарните студени морета и призрачно белите народи, които никога не бяха виждали слънце.

С тази гледка пред себе си не беше трудно да си представи нишките на влияние, достигащи обратно до него. Субодай стоеше в центъра на паяжина от вестители и шпиони. На стотици мили около мястото, на което се намираше, имаше свои мъже и жени на всеки пазар, във всяко село, градче и крепост. Някои от тях нямаха представа, че монетите, които получават, идват от монголските войски. Имаше съгледвачи и доносници от тюркските племена, които нямаха дръпнатите очи, издаващи неговите воини. Други бяха от онези, които Субодай и Бату вече бяха привлекли на своя страна или ги бяха принудили насила да им съдействат. Излизаха, залитайки, от пепелищата на всяко градче, останали без дом и отчаяни, готови да се съгласят на всичко, което им предлагаха завоевателите в замяна на живота им. Среброто на хана течеше като река през ръцете на Субодай и той купуваше информация, както купуваше месо и сол — и я ценеше далеч повече.